Скитникът арменец 22

След нощната разходка из лабиринтите на генуазкото пристанище. След срещите с пирати, боцмани, юнги и “нощни красавици” от  Европа и Южна Америка, ми се иска малко да успокоим обстановката, с една приятна разходка по Атлантическото крайбрежие на Кралство Мароко.

Месец март е топъл и без валежи. Много приятно време,  без големи жеги и проливни дъждове.  Освен това през втората половина на месец март е пролетната ваканция на учениците, която французите са издействали, заради Великденските празници, които обикновено са в края на март или началото на  Април.

Преди няколко месеца съм купил кола. Пежо 404, модел който обожавам. Светло синьо-зелена на цвят, с подновена облицовка на тапицерията, стегната като мотор и арматурно табло. Кола приятна за пътуване, но все още без редовни документи. Но въпросът за  документите за регистрацията на колата е много тежък и не ми се иска да ви развалям настроението засега.  Смели до безумие, без регистрационен талон и без застраховка петима български учители в Кралството решаваме да направим едноседмична ексурзия по крайбрежието. От Рабат до Агадир, интересен и много известен морски курорт на стотици километри на юг от столицата, където живеем ние.

Професор Елка Пенчева, дъщеря й, моят приятел Божко и Ралица, колежка от град Фез, тръгваме  да се насладим на красотата на градовете по Атлнтическото крайбрежие на Мароко. За “по -преко”, ще трябва да минем и през известният по целия свят  град Маракеш, за да вземем с нас и Нина, позната на Божко, също учителка  по  естествени науки, от нашата група. Стягаме багажа и напред.  Заради отбиването до Маракеш,  град във вътрешноста на стрната доста на юг, някои от градовете, като Казабланка, Ел Джадида и Сафи ще посетим на връщане.

Багажа е натоварен. Резервуара пълен. Настроение безгрижно  весело, хич не ми минава през ума, че нямам застраховка на колата, нямам регистрационен талон. Затова ми  отказаха  застраховка. Смели и безумни, особено шофьора, който е и “собственик” на колата. Той си мисли, че е собственик, но не може да го докаже. За сметка на това е  безумно смел. Най-вече без капка акъл. Ако нещо се случи, недай си Боже, бедна ви е фантазията какво ще стане с мене. Защото този безумец не е никой друг, а моя милост.  Никой от моите спътници не знае риска, който поемам с това пътешествие, което спокойно може да завърши в затвора. И защо поемам такъв огромен риск  и до ден днешен не знам.

Натоварваме се в колата, трите дами отзад, ние с Божко отпред, багажа в багажника и карта на пътищата в ръцете на Божко, който играе ролята на навигатор. И тръгваме.

Време слънчево. Пътя хубав. Настроение прекрасно.    Неизминали и 100 км. колата почва да тресе. Ясно, спукали сме гума. Отбивам и спирам на широкия банкет на пътя. Отваряме багажника, където би трябвало да има резервна гума, крик и други инструменти необходими за смяна на спуканата гума. През 1977 година, все още няма безкамерни гуми. Отваряме багажника, изваждаме багажа и търсиме къде може да е резервната гума.

През ум не ми е минало, преди тръгване на такъв дълъг път, да проверя  колата има ли резервна гума, какво е състояниети й, има ли крик и инструменти. Никога, нито преди, нито след това, съм извършил такова безумие. Признавам си без бой. И тъкмо се чудиме с Божко къде да търсим резервната гума и хоп полицейска кола спира зад нашата. От колата излиза млад, едър полицай, и право към нас. Мисля си, те сега я вапцахме. Ако поиска документите направо ще ни арестува.  Полицаят поздравлява учтиво и пита имаме ли нужда от помощ. Ами имаме.  Показвам спуканата гума. Той запретва ръкави, изважда изпод колата резервната гума и крика, и сменя гръмналата. Изказваме хиляди благодарности за помощта, той ни пожелава приятно пътуване и отново сме на път. Няма да  описвам какво съм преживял при тази неочаквана среща, първа с мароканската полиция. Първа и незабравима!

Може би сега е най-подходящият момент да разкажа как се сдобих с тази кола.

Божко отиваше в град Кенитра при свои познати. Предложи да отидеме заедно. Този град беше само на 40 км. от Рабат и имаше машрутни таксита, които пътуваха до там и обратно. Тръгване веднага щом се съберат 6 пътника за голямите Мерцедеси, които пътуваха по маршрута Рабат-Кенитра-Рабат. Само срещу 8 до 10 дирхама( 2-2,50 щат. долара). Нищо работа.

Казваха, че е интересен град, където навремето имало огромна американска военна база, още от времето на ВСВ.

Посетихме познатите на Божко, хората ни посрещнаха добре. Нагостиха ни. Беше приятна приятелска обстановка. Изведнъж им дойде неочаквана гостенка. Българка, учителка по практика в  местният технически лицей, с една дума моя колежка. От дума на дума се разбра, че Златка ми е била съученичка в техникум “Сталин”. Тя била 1-ви курс, когато аз съм завършвал учението си. Спомних си, че тогава бяха приели доста момичета, някои от които бяха доста хубавички, и ние “батковците” се заглеждахме в тях. Златка беше една от тях. Добре сложена, много женствена и  със закръгления които мъжете особено ценят у жените. От дума на дума се разбра, че Златка продава “Пежо 404”, кола която аз обожавах. В България, докато работех за италианците карах едно чисто ново бяло “Пежо 404”. Веднага се заинтересувах. Видях колата, хареса ми. Попитах защо я продава. Мъжът й се отказал да идва в Мароко, и тя не можела сама жена да пътешествува из цяла Европа сама. Разбираемо. Поисках да видя документите. Показа ми писмо от мароканската митница, която й разрешаваше временен безмитен внос на колата.

Спазарихме цената и се разбрахме в събота да дойде в Рабат с колата и да оформиме официално продажбата и плащането. След което, аз да я върна до Кенитра.  Чудесно решение. В събота Златка пристигна, направихме договора, регистрирахме го в Общината и отидохме да полеем сделката. Тъй като стана доста късно Златка реши да прекара  нощат в Рабат и на следвашата сутрин да я закарам.  Така и направихме. Тя доволна, аз също. Дадох колата за пребоядисване и смяна на тапицировката и колата придоби прекрасен вид. Двигателят работеше чудесно и бях щастлив. Златка идваше на гости в Рабат, аз я изпращах до Кенитра и тка месец  два. Дойде време колата да се регистрира и да получа регистрационен талон на мое име. В службата за регистрация поискаха дововор за покупко-продажба. Представих го, но той беше между мене и Златка, а реистрациония талон беше на името на някакъв мароканец живущ във Франция. Поисках от Златка договора с който е купила колата. Оказа се, че го е купила от някакъв българин. Намерих въпросния българин, той също нямаше документ от който да се вижда, че собственика на колата, чието име фигурираше в регистрационния талон е продал колата. Иванов (измислено име, защото не помня истинското на тоя мошеник), купил колата от марокански полицай, като разбрал, че не може да регистрира колата я пробутал на Златка, а тя на мене, най-голямия будала. Жена ми каза, че вместо да гледам документите съм гледал циците на Златка.

Както и да е намерих въпросния полицай в градчето където живееше, далече от столицата. Поисках договора за продажба от лицето фигуриращо в регистрациония талон и него. “Кой си ти  бе? Нищо не съм ти продавал, махай се от тук! И ме изгони. Оплаках се на Парторга в Посолството на НРБ. Той тръгваше за Фез и по пътя взехме и Златка, за да се срещнем с Иванов. От тази среща нищо не излезе. В  Фез ние с парторга наехме  една стая, а Злтка сама в друга. След срещата с българската колония се прибрахмме в хотела. Другарят Парторг каза, че ще се поразходи преди да заспи и цяла нощ не се прибра.  Стана ясно, че и от него няма да получа помощ. А времето напредваше, скоро щеше да дойде лятната ваканция и се готвехме да пътуваме с Пежото до София. Но без редовен регистрационен талон беше абсолютно немислимо. Поисках помощ от Посолството. Обещаха, нали обещанията са безплатни, нищо не им костват.

Един ден явно съм бил много угрижен и г-н Мохамед Бутами,  заместник директорът на лицея отговаряш за технияеският сектор, ме попита какво става с мен. Проблеми ли имам? Раказах му. След няколко дни ми каза: “ утре след часовете ще отидеме при мой приятел, той ще помогне”. Приятелят се оказа министърът на горите и водите, и регистрацията на колите се извършва от тях. Влязохме при министъра. След като чу цялата история,  г-н Нази каза да намеря документ удостоверяващ, че лицето от рагострационния талон е продал колата на мен. Документ от Франция, където живее въпросния арабин и от където е издаден регистрациония талон. Фрацузите го наричат “Carte grise”-сива карта. Ще приемем какъвто и да е официално издаден френски документ, без да ровиме,-каза Министърът, размениха няколко думи на марокански с моя директор и си тръгнахме.

Ако си спомняте от моето първо пътуване до Париж, мъжът на моята братовчедка беше полицай. Това беше през 1965 год. През 1977 Жожо вече беше н-к на полицейски участък в Кламар, един парижки квартал. Писах му подробно писмо. Отговор не получих. Но един прекрасен ден в пощенската кутия намерих писмо от Франция, без подател.  В плика вместо писмо имаше един документ от френската полиция, че лицето Мохамед  едикой си, от регистрационния талон е продал кола “Пежо 404” с номера еди какви си на лицето Крикор Асланян. беше голяма радост.

Въоръжен с този безценен документ се явих в регистрационната служба. Показах документа и регострационния талон. Началника ми ги върна с думите, “този документ не можеме да приемем”. Казах му, че лично г-н Министъра ми е казал, че такъв документ е достатъчен. Той ме изгледа силно изненадан и попита, дали лично Министъра ми го е  казал. Казах, “да лично

г-н Нази, Вшият Министър. “Тръгвайте с мен”-каза началството и право  при Министъра. Когато влязохме при секретарката, тя ме позна, поздрави ме учтиво, усмихвайки  се. Началника влезе при Министъра, и след 3-4 минути излезе супер любезен и ме поведе към  своя кабинет.”Почакайте 5 минути, сега ще получите регистрационния талон”. И  действително след 5 минути тъй дълго мечтания талон беше в джоба ми. След няколко дни полицай дойде в къщи и каза на следващия ден да се явя в полицията. Изплаших се.  За какво съм им потрябал. На следващия ден тръгвайки за полицията казах на жена си, ако до два часа не съм се върнал съобщи в Посолството. И тръгнах със страх.

В полицията някакъв началник ме прие и попита имам ли кола. Изтръпнах. “Да, имам”-потвърдих аз, глътнал езика си от страх. “Имаме нареждане от Външно министерство да Ви издадем регистрационен талон, каза сериозно началника. Отдъхнах си. “ Благодаря много имам регистрационен талон за колата,-казах спокойно.” Добре тогава,  каза началника и ми пожела приятен ден. Посолството на България беше изпратило нота до външно Министерство за случая. И понеже в дъното на аферата стоеше марокански полицай, те трябваше да уредят въпроса.

Патилата на “ Анто-кооперанто” нямат край. Останаха мъките и страданията и спомена за Златкините …… ! Жена ми не ми даваше възможност да ги забравя. Години наред след тези събития ми напомняше, че не съм гледал документите, а друго. Не мога да отрека тотално упреците.

И отново на път към Маракеш, където ни чака Нина, познатата на Божко. Но за това утре. Чао!