Павел седна на един камък край пътя и заби поглед в земята. Зарови с палеца на крака си в прахта. Очите му се движеха трескаво, но той не виждаше нищо, само мислите му бяха оплетени, като рибарска мрежа. Не можеше да ги подреди, не мислеше реално, колкото и да се стараеше да ги въведе в ред.
Беше влюбен. Влюбен до лудост. Познаваха се от деца, но сега я виждаше с друг поглед - поглед на зрял мъж.
Мъка му беше пустата Рада... като гангренясала рана го ядеше отвътре.
Тя се беше задомила още на 17 години за един момък от съседно село. Добро момче, много работливо, но все го нямаше. Аргатин ходеше по другите градове, а след няколко години и по чужди земи. По Русията и по Немско работел като градинар, казваха хората. А Рада - все сама.
Роди едно момиченце, след това още едно. Второто се спомина от някаква болест в корема. Доста големичко беше, почти на седем години, и тя остана с едното.
Беше хубава, стройна и висока, с дълги крака, тънка талия и не много големи, но стегнати гърди. Очите ù - като кехлибарени зърна, красиви и усмихнати. Когато я погледнеше някой, тя ги свеждаше от срам и притеснение, но това ù придаваше още по-голям чар... А хората ù се радваха. Кой не се радва на красивото...
Срещу къщата на Рада беше селската чешма. Голяма, с три корита, и всички от селото ходеха там да пълнят менците и да напоят добитъка. Павел често заставаше там, подпираше се на дувара и гледаше с часове към Радиния двор. Чуваше гласа ù, когато говореше с детето. Гледаше я като се движи из двора, като излизаше с кобилицата и менците да напълни вода. Няколко пъти посегна да ù помогне, да напълни менците или да ги сложи на кобилицата, но тя го поглеждаше с красивите си очи и сякаш го пронизваше.
Той беше също женен. Ожени се за едно съседско момиче. Много добро, но болнаво от малко. Лина се казваше.
Лина беше с дребна, слаба фигура, леко прегърбена, с много бледа и тънка като пергаментова хартия кожа. Говореше бавно и тихо и така се движеше, тихомълком, незабележимо. Обичаше я, но я обичаше по друг начин, не както трябва да обича един здрав и як мъж.
Няколко пъти забременява, но не можеше да ги износи. Като че ли нямаше сила да им даде живот. Последния път бебето падна доста голямо, на пет месеца. И оттогава Лина сякаш се затвори съвсем в себе си. А Павел вече рядко се сещаше да я погали и приласкае. Мислите му все тичаха към Рада.
Един ден, беше през пролетта, началото на април, Павел се прибра от нивата, поизми се и както правеше почти всеки ден, каза на Лина, че отива до кръчмата, да се види с приятели, да пийнат по едно винце и да си поприказват по мъжки.
Отиде, седна на масата при другарите си и се разприказваха. Поседя, послуша, поспориха и се посмяха и вече по тъмно реши да се прибере и да си полегне, че му се беше завъртяла главата от хубавото винце на кръчмаря. Взе си довиждане с момчетата и излезе.
Тръгна по пътя и в мислите му отново се прокрадна образът на Рада. Какво ли правеше сега... детето сигурно е заспало, а тя е седнала до прозореца и плете или бродира нещо.
Вече беше стигнал до тяхната порта. Дръпна резето и тя се отвори. Мина тихо през двора и застана до прозореца. Чукна няколко пъти съвсем тихо и видя силуета на Рада зад пердето. Усещаше сърцето си как бие силно, сякаш се беше качило чак в гърлото.
Пердето се отвори и Рада се показа. Очите ù бяха широко отворени, когато видя кой чука. Направи знак с пръст да мълчи и махна с ръка към вратата. Отвори я и тихо прошепна:
- Павле, какво те води насам? - тя знаеше, усещаше неговите погледи навсякъде по себе си. Знаеше за какво е дошъл. Искаше го, душата ù копнееше за топлина и ласка.
Павел не каза нищо, само я хвана за раменете, отмести я леко и влезе. Затвори вратата зад себе си, облегна се на нея и придърпа Рада в голямата си мъжка прегръдка.
Доближи устни до нейните и я целуна толкова нежно, с такава обич... обич, която таеше вече няколко години, с която искаше да я направи щастлива.
А Рада... Рада потъна сякаш в безвремието. Павел я вдигна на ръце и я сложи на голямото легло. И двамата бяха зажаднели за обич. Любиха се шеметно и безпаметно. Колко време, никой не знаеше.
Бяха щастливи и това беше най-важното.
Прибра се почти по съмнало. Тихо се доближи до леглото, повдигна завивката и легна. Лина го усети, но нищо не каза, само се обърна на другата страна и се сви на кравайче. Сълзите ù потекоха по лицето ù и намокриха възглавницата. Само луната ги видя...
На следващия ден Павел стана рано и тръгна към мегдана, където чакаше камиона, който го откарваше всеки ден до полето, където работеха. Докато чакаха последните работници да се съберат, се бяха събрали на групички и си говореха тихо. Павел чу единия от мъжете да казва:
- Знаете ли кой се е прибрал тази сутрин - Марин - Радин Марин. Дошъл си с трена, чак от немско. Там работил и сега се върнал с много пари.
- Гледа си я той, неговата Рада. Като писано яйце си я гледа...
Сърцето на Павел така се сви, че сякаш го стегнаха с кожен колан през гърдите.
Вечерта се прибра и завари Лина да лежи. Още по-бледа, отколкото беше.
- Лина, какво ти има? - попита я Павел.
- Не знам, цял ден ми е лошо, повръщам и съм много отпаднала.
Това продължи няколко дни и на другия ден двамата отидоха при доктора от съседното по-голямо село. Оказа се, че Лина е отново бременна. Но този път и двамата не се зарадваха. Не смееха да помислят и даже думичка да кажат по този въпрос.
Минаха няколко месеца. Павел не даваше на Лина да работи каквато и да е работа.
След едно от посещенията при доктора Лина се върна и изглеждаше много тъжна. Павел я попита каква е причината за това, дали няма отново проблем с бременността. Тя само го погледна с пълни със сълзи очи и каза:
- Срящнах Рада в болницата. И тя е бременна.
- Това е добре, загубиха едно дете, сега Господ ги дарява с друго. Пък и мъжа ù вече си е у дома, ще си ги отгледат по-лесно.
Павел махна с ръка и излезе на двора. Запали цигара и тръгна към кръчмата.
Всички знаеха, че двете жени чакаха своите рожби и се молеха и радваха, особено за Лина.
През февруари и двете жени родиха момиченца. Големи, бели и красиви бебета.
Рада кръсти бебето Яна. А Лина и Павел го кръстиха Марина.
След година Рада и мъжът ù, заедно с двете дъщери, се преместиха да живеят в големия град. Купиха си къща и започнаха работа.
Животът си течеше нормално, с грижи по децата, работа, градината...
Дъщерите пораснаха. Омъжиха се и самите те имаха деца.
Рада остаря, беше вече на около седемдесет и пет години. Имаше две внучки от голямата си дъщеря и двама внуци от малката. Ходеше си от време на време на село.
Павел и Лина бяха починали един след друг. Първо Лина, след няколко месеца и Павел.
Марина - дъщеря им, се беше омъжила в близкия малък град и имаше момче и момиче. Живееше добре, беше щастлива със семейството си. Един ден телефонът звънна. Обаждаха се от големия град. Беше голямата дъщеря на Рада.
- Здравей, Марина! Мама почина. С Яна решихме да те поканим, да изпратим мама заедно.
В първия момент Марина се зачуди защо точно нея викаха, но каза:
- Разбира се, ще дойда с първия удобен влак
На другия ден беше погребението. Както винаги при такива случаи, беше тягостно и тихо в къщата. Само внуците на Рада сновяха из двора и къщата. Бяха вече големи мъже и жени, самите те с деца. Приемаха съболезнованията на всички близки, които идваха.
Едната от внучките беше на работа и пристигна малко по-късно от другите. Беше много тъжна, че баба вече я няма и пристъпваше бавно-бавно. Отвори вратата и се стъписа. Майка ù седеше до леля ù Яна, а до тях седеше още една жена, която беше абсолютно копие на леля ù.
След шест месеца почина и Марин, съпругът на Рада. Казваха, че от мъка по нея.