Беше тридесет и четири градосова жега. Преминавах площада на града, където нямаше нито една дърво. Чувствах как пулсирах целият. Щях да изхвръкна от тялото си и ако още малко се помотаех в този изключително скучен град, без да пийна нещо, със сигурно щях да се побъркам.
Никой тук сякаш нямаше работа и всичко наоколо изглеждаше пусто. Няколко души се мотаеха в безкрайна обедна почивка, чакайки да им зададеш въпроса „Кога работите?“, който със сигурност щеше да ги обиди. Но може и да се лъжех. Може би, защото не бях тукашен.
В центъра имаше няколко кафенета, обзаведени доста изискано. Влязох в едно от тях. Пред заведението стърчаха чадъри, ала слънцето проникваше и през тях, затова седнах вътре на хлад.
-Джин с тоник - изрекох на момичето келнер, което дойде със страшно отегчен вид. Барманът четеше вестник „Струма“ и стана да изпълни поръчката с така досада, че се почувствах неудобно. После, все едно, че не можеше да продължи така, както беше досега, започнаха разговор за пердетата на заведението, които били на химическо чистене и витрините стояли голи. След известно време влязоха момче и момиче, явно приятели на работещата двойка.
-Дека са ви пердетата? – запита момчето вместо поздрав.
-Чекай да ги изперат първо, па ке ги турим! – рече барманът. Момичетата си шепнеха нещо.
-А менека сега сега ке ме гледат как пием ли?
-Не знам! – пуснаха музика от средата на осемдесетте, преходен стил или подобен на „рейв“
-Ама, ти донесе ли он,ва, дето ти казах оня ден – рече момчето като хвана за врата приятелката си. Беше хубаво момиче, имаше дълги крака и минжупа и ги покриваше донякъде. Потникът придаваше волност на гърдите и, но не знам защо на тоя фон носеше джапанки.
-Нема да ми играеш номера, че ке ти строшим главата! Изрече момчето, а аз си поръчах още един джин.
Изпих и него, а сцената все още не бе свършила. В заведението нямаше никого заради измамния хлад навън и никой не видя как момчето удари момичето зад врата, пък и всички бяха свикнали да има там пердета, където сега нямаше. Но и да бяха видели, революция от това нямаше да стане, нито плясъкът от шамара по врата щеше да бъде по- слаб, само дето ме изгониха по-бързо.
Излязох с противоречиви чувства и досада, която започна да се разсейва, тъй като се движех по сянка. Интересното бе, че някои се разхождаха и си бъбреха по централната улица, без да им бъде горещо. Явно работният ден бе свършил и всички създаваха илюзията, че се прибират.
Отбих се в една сладкарница. Вътре нямаше посетители, а и не очаквах да има, защото нищо не бе реконструирано от началото на осемдесетте. Всяко едно начало таи в себе си отминали години с привкус на не достигнато настояще и сладкарницата оправдаваше това с избелелите си покривки, на които имаше надписи „Пепси“. Лелката стоеше зад масивен тезгях, разположен по цялата дължина на салона. Имаше такъв архивен вид, че си помислих колко си пасва с обстановката, сякаш „се движи“ в комплект с интериора и атмосферата, а може би е част от тях. Вкусни лакомства от преди ревизията изпълваха въздуха с леплив аромат
- Джин с тоник – рекох
-Не продаваме алкохол.
-Една бира тогава.
Приседнах на една маса, запалих цигара и се облегнах така, сякаш, все едно през мен мина валяк.Забелязах, че радиоточката работи по абсолютната тишина и бях сигурен, че станцията е „Хоризонт“. Поисках разрешение и увеличих звука с едно деление на потенциометъра. Имаше предаване за блуса – поне случих с музиката, както и музиката случи с обстановката. Джон Лий Хукър и Джери Ли Луис бяха музиканти, цял живот свирели и пели за мизерията и любовта, даряваха хората с неуморните си алкохолишки гласове: това ми действаше разведряващо в депресиращата жега. Хукър изпя песента “Уан бърбън енд уан скоч“ точно така, както бе измислена навремето – за място, където то е спряло , дето можеш да се отделиш и да по тактуваш с крак, ако нямаш мазоли и лелчето не ти каже: „Момче това да не ти е дискотека." А ти да отговориш, че отдавна не си се напивал така и тя да те погледне с презрение, на което да отговориш с пет-секундно вдигане на празния си поглед от бутафорната си кръстословица. Всичко бе много гот, стига безкрайността да не досаждаше, затова се махнах.
Продължих надолу, с обстойни почивки под сенките в парка. Мисля, че бях задремал, защото изгубих представа за времето. После се забързах, тъй като се сетих, че е много лошо да изгубиш такава представа – на никого не го пожелавам. Бях изпуснал всички автобуси за София, което ме наведе на мисълта, че градът има и гара.
Чакалнята ми предложи лъжливия си прохладен рай – отпуснах се на една пейка. Един работник си бе събул обувките и лежеше на една скамейка по часовника. Зачаках : влакът щеше да дойде след три часа и половина. Влязоха момиче, дебела жена и малко дете. Момичето се затюхка, че изпуснали влака за секунди, а аз бях от половин час вътре и не видях никакъв влак да минава. После жената я поправи, че онзи влак минавал само в празнични дни.
Започнах да се смея, което прозвуча много неучтиво и те си тръгнаха. Работникът се обърна на другата страна и отново ме обгърна тишина.
Заразглеждах чакалнята. Бе помещение, строено малко преди петдесетте или около тях. Излъчваше интересна смесица от занемареност и достойнство с нюанс на изпуснати автобуси. Имаше книжарница, пълна със стари вестници и поредицата „Арлекин“, както и две гишета с табели, поясняващи, че ще работят петнадесет минути преди пристигането на влака. Под табелата „Изгубени вещи“ вратата сигурно бе отваряна при откриване на сградата.
Отправих се по перона, за да разгледам по- нататък. По гарите винаги откривах любимите си хора – тук се намираше колорит, който издаваше и най-потайните кътчета на обществото. За жалост сега нямаше никого и трябваше да се отбия в снек-бара в близост до гарата. Няма хора, няма и забавление, мислех си, но поне ще пийна в откровена кръчма – крайно време беше. Най- после дъхът от евтина ракия щеше да ми покаже малко от малко атмосферата на града. Вътре гърмеше местното радио. Седнах, за да изчакам келнерката, подобна на онази от предишното заведение. Попитах я какъв джин има. Имало „Атлантик“ и български. „Атлантик“ бил английски и аз си поръчах от него. Дадоха награда на един познал по радиото песента „Флашданс“ от едноименния филм, която била песен на деня.
Сервитьорката започна да се оплаква на нейна приятелка как „чорбаджийката“ я карала да чисти и мие след работа. Барманът точно правеше един облак за току-що пристигнал комшия, когато видяха плъха. Разнесоха се викове и щях да помисля, че са се сбили, но жадните погледи, приковани към високия шкаф над бара, разсеяха съмненията ми. Подгониха го с метла за паяжини, което даде преднина на животното да си изправи главата и да огледа врага. Тогава го видях и аз. Малките му ушички, подобни на миниатюрни локаторчета, засичаха всеки звук от ревящите запалянковци, даващи съвети на момчето с метлата. Острият поглед на плъха застина за миг, след това никой не го видя повече. Изчезна внезапно , както се появи. Подир това се чуха отморяващи възгласи от гонителите: „Мамицата му на поганеца!“, „Е дека ке се крие…“ и т.н.
-Е, па те това не ке е плъх, оти е маненка мишка, ке е мачка, така деее, ааа, мъжки мишок – провлачено занарежда един фен, който уж си стоеше кротко, докато се вихреше борбата, но явно бе „заснел“ всичко. Другите го погледнаха, без да го удостоят с повече внимание, понеже беше на шести или седми облак. После всеки забрави станалото, забрави за съществуващото и онова, което някога бе съществувало, по—скоро бяха забравили да подозират, че би съществувало или нещо такова.
Излязох навън, тъй като през ума ми мина мисълта, че ще изпусна влака. Слънцето вече не напичаше, но макар да наближаваше залез, пак бе задушно. След три крачки се убедих, че ще е интересно да видя и нощния живот на градчето и се отправих да търся хотел.
© Кирил Дървеничарски All rights reserved.