19.

Бяха си устроили чудесно селище в халето. Използвали спални вагони. Оказа се, че в старите парното се палело и поддържало  от малко помещенийце, до сами купето на шафнера. И се затопляло с въглища. А въглища на гара Север имаше много – купът се издигаше почти колкото халето...

Забутали бяха шест вагона един до друг, на два коловоза. Помежду си се свързваха с ръкави от як, просмолен брезент, отгоре празното пространство беше покрито с цели стени от старите товарни вагони, такива използвали и за закриване на пространството под вагоните. Четворно укрепена крепост – окопите навън, оградата, бетона на халето, стените около вагоните. Имаха и вода – използваха стар кладенец, към който е била свързана механична помпа.

Във вагоните беше топличко...

Няколко човека се бяха събрали в едно купе – класният, чичо Васил, Росен и още четирима от домакините. Обсъждаха ставащото, мислеха за бъдещето...

Ние се събрахме в купето на Янина и Стефко...

Минахме на спомени, сетихме се за изчезналите ни съученици, споменахме мъртвите...

Гледах Стефко и Янина, завиждах им, понякога хвърлях бърз поглед към Мелина...

Която, странно защо, от време на време ме поглеждаше. И то винаги местеше очи от двамата насреща си към мен...

Нима?

Хайде де...

Пихме някакъв чай там – в селището имаше и един старец, който се препитавал с продажба на билки. Та като дошъл, донесъл маса изсушени и още свежи треви. Наистина – хубав чай беше. Без захар. Отдавна били я свършили. Е, ако знаехме... При нас имаше десетина килограма – складът на бай Киро беше добре зареден...

В халето живееха близо сто човека. Имаше и възрастни, и млади хора, и деца. То си беше и удобно там – хубави малки спални купета, в два вагона бяха махнали част от преградите, та имаха големи салони. И те си организирали нещо като училище – сред тях също намерили учители.

Само с книгите бяха зле – далеч от града, нямаха възможности да намират учебници, тетрадки, просто книги за четене. Затова се зарадваха на нашия подарък...

А момичетата ни изненадаха. Като им казали, че могат да тръгнат с нас, те решили да зарадват децата и взели няколко кукли и играчки. В чанти, които носеха през рамо...

Голяма игра падна за малките...

През това време в едното купе разговорите продължаваха. И то немалко време – повече от час...

Накрая се споразумяхме да се срещнем у нас. След ден. Хората от халето нямаха платформи, но пък също държаха коне. Направо казано – цял обор имаха в единия край на огромното помещение – а там и коне, и крави, и овце, че даже прасета гледаха...

В единия вагон държаха и котка с четири вече големшки котета...

Ако не беше цялата тая походна обстановка, щеше човек да си каже, че е у дома си...

Животът на какво ли не учи...

Пътем зърнахме в единия край на оградата гробището. Повече от двадесет купчини пръст говореха как трудно и мъчително неподготвените, разглезени от доскорошната цивилизация хора са изкарали тежката зима...

Но пък видяхме и три бременни млади жени. Освен Янина...

Пътят назад ни беше познат. Предпочетохме да се върнем по него, макар обикновено да не повтаряхме маршрута. Разчитахме, че бандата е разбита, че другите грабители пък познаваха тактиката ни и щяха да ни чакат другаде... Ако са ни видели...

И ако посмеят...

Нито хора видяхме, нито някой посмя да ни пресрещне...

При лозята пътят ни пресече мъж с жена и три деца...

Оня, чийто силует зърнахме на прозореца.

Не сме голям град, мнозина се познават. Оказа се роднина на чичо Петко. И също глухоням. Жена му, обаче, беше с нормален слух и говор. И, дори – ако смея да отбележа неджентълменски за една жена – прекалено много говор...

По-късно Росен отбеляза, че явно Господ е лишил Тянко – така се казваше мъжът – от слух, за да не бъде наказван от острото езиче на жена му... Леля Серафима, или както й казваха всички – Сима, била шивачка в едно от многобройните цехчета в града. С катастрофата чорбаджията го затворил, а тя се прибрала в къщата при лозята. С тях дошли и брат й, жена му и двете им момичета Иванка и Янка. Седмината – плюс сина на Тянко и Сима, Митето, четвъртокласник вече, мислели, че ще изкарат месец – два в лозята, а после ще дойде някаква помощ...

Обаче...

Мъжете ходели до града, с труд намирали нещо за хапване, изкарали студовете почти на буркани с туршии, лютики, салати, понякога си услаждали със сушено грозде. Нейде след Нова година разбрали, че храната намалява – дори в тия оскъдни количества. И тогава братът и снахата на леля Сима тръгнали за града... Но не се върнали...

Тянко искал да отиде да ги търси, но леля Сима категорично му забранила да ги оставя сами /представям си как му е обяснявала!/... След което не само стегнали коланите, ами направо гладували...

И така – докато ни видели тая заран...

Класният и останалите се спогледаха, кимнаха си и, без да каже дума, чичо Васил вдигна на ръце осемгодишната Янка, сложи я на платформата, а докато посегне за кака й Иванка, момичето само се покатери...

Още по пътя Мелина и Анка им дадоха по малко хляб. Когато се прибрахме, ние отведохме коня в гаража, изтрихме го, завихме го с одеало, а момичетата отведоха трите деца при доктора. Настаниха семейството при осиротялата баба Дешка, а доктор Минчев им отряза по филия хляб, нареди баба Дешка да им даде по паничка гореща супа /от истинска кокошка – предния ден Росен беше гръмнал от балкона три подивели птици/ и забрани на старицата да им сипва дори лъжичка повече...

- Утре! Защото не са яли нищо свястно от месеци – ще им разбиеш стомасите. А може и по-лошо да стане...

И, излизайки от вратата, пак натърти:

- Утре, како Дешке! Утре... Опасно е...

На другия ден им дадоха и чай с хляб и сирене, дори намазаха на децата филии с масло. Маслото беше малко и затова се даваше само на най-ситните. Пък и ние, колкото и да изпитвахме постоянен глад, се чувствахме големи, мъже направо, та хич не искахме детски глезотии...

А ни се ядеше...