22.

Идеята за влака хрумна на Лазар от гарата. Той беше нещо като водач на тамошните хора – висок, здрав, с бърз поглед и мисъл... На тридесет години, а и старците там го уважаваха. Защото знаеше какво трябва да се направи, а когато не беше сигурен – винаги се допитваше до знаещите...

В халето нямаха избори, не си бяха назначили кмет, но Лазар изпълняваше функциите му. Така, както при нас се слушаше думата на класния...

Та Лазар измисли да тръгнем с влака...

Да, да – с влака...

Да използваме парен локомотив, да се натоварим в десетина вагона. При това всякакви вагони – и спални, и товарни. Хем повече хора ще побере, хем ще вземем и животните, че и багажа...

Въглища имаше, вода също, временно замразени локомотиви – поне три...

Така стигнахме до подбора на вземаните с нас неща...

И тогава тримата ръководители – класният, Лазар и доктор Гергов от болницата, започнаха от едно нещо...

Книгите!

След тях определиха какви лекарства, храни, дрехи, посуда, завивки ще вземат...

Но първо – книгите...

Разбира се, не всички пожелаха да се изселват. В селището на гарата останаха тридесетина души. Към тях се присъединиха и петдесетина от спасилите се в болницата.

Останаха Стефко и Янина...

- Къде да я водя с тоя корем... – резонно казваше той, докато ни помагаше да стягаме багажа...

Остана и Анка. Не бяхме забелязали как си е разменяла погледи с Виктор от техния клас, а после се премести заедно с него край гарата. Те си вдигнаха първата дървена къщичка и така сложиха началото на новия град...

А ние заминахме...

Влакът пухтеше и привличаше към себе си хората от околните селца и градове...

Някои се присъединяваха към групата ни...

Впрочем, каква група – бяхме около четиристотин човека. Избрахме Лазар за водач, заместници му станаха класният и доктор Гергов. Все пак, такова множество се нуждаеше от ръководство...

В Козарево ни чакаха...

Първата работа на новия комитет – така го определихме, беше да разпредели хората по жилищата...

Трудно минаха тая пролет и лято на новото място. В санаториума настаниха възрастните, майките с деца, младите семейства...

В двете села изоставени къщи получиха някои от желаещите, други започнаха да вдигат нови, дървени постройки. Място имаше, имаше и помагачи...

С волове и коне започнахме пролетна оран...

Техниците ни налазиха малката юзина и в скоро време от нея потече ток към селата и санаториума...

Изобщо – нещата лека-полека улягаха...

И светът отново заживя...

хххх

Бележките си завършвам почти половин век след събитията...

Много неща се случиха, много хора срещнах и изпратих, много видях и преживях...

Особено напрегнато беше, когато след смъртта на класния ме избраха в комитета, а няколко години по-късно станах кмет на новата общност...

Светът се възражда – поддържаме радиовръзка с над петдесет комуни, подобни на нашата. От тях поне двадесет са тук, по земите на народа ни...

Хората се събират, разбрали, че няма как да се спасяват поединично...

И с надеждата, че заедно ще построим нов свят – по-добър от предишния...

Навън чувам гласа на Мелина. Пак тича подир някое от внучетата ни. Имаме ги вече дванадесет, но чакаме някое от петте ни деца да ни зарадва отново...

На поляната си играят и внучетата на Василена и Росен. Те също отгледаха петима – две момичета и три момчета. А сега дори ни изпревариха с две внучета...

Наскоро идваха на гости Анка и мъжът й Виктор. Тя си е същата – строга, безкомпромисна, той я слуша и това е най-умното, което прави. Мисля, че ги обединяват и трите им момичета, които ги дариха със седем внучета...

Да, така е – мъжете се трудим, жените раждат, светът разцъфтява...

Е, не минава без проблеми...

Стефко станал кмет на новото селище и скоро след това бил убит при ликвидацията на една от най-опасните банди в района – на Блажко Дивия. Янина остана сама, но не задълго. Появил се стар познат – Сашо от класа й. Същият като нея развейпрах, веселяк, човек на мига... Та сега се радват на девет внучета от четирите им деца, както и от сина на Стефко, осиновен от новия татко...

Марга събра група жени, организира ги в Лозен и в момента имаме нещо като селище на амазонките. Намаляват – някои се омъжват, но винаги има нови момичета, готови да се включат в подобно раздвижено и типично женско общество...

Бившият ни град го няма – останало е само името му, взето от новия град. Който издигнаха на базата на халето. Там отиде Димчо – намери сродна душа, построиха си дом, а при последното ми посещение там се похвали с първа внучка...

Изостава – не само след нас с Мелина, но най-вече след съученичката ни Милка. Тя не посмя да остави майка си и баба си, изкарала трудна година в мизерия и глад, но после срещнали друго семейство, обединили се и успели да стигнат в морския град. После се завърнали – след няколко години. И сега със своя Николай се радват на любовта на децата си – цели седем... А за внуците й не съм сигурен колко са...Да, така е – като компенсация за съмртта ли, като отговор на заплахата ли, но при нас започнаха да се раждат много деца. Предимно момичета. Старите хора казват, че тома е знак за мирен живот...

Много, много имам да разказвам за нашите приятели от този труден период след катастрофата...

Важното е друго – усдпяхме...

Не толкова да оцелеем – и животните оцеляват. Колкото това, че запазихме цивилизацията. Върнахме се назад и пак тръгнахме. По нов път, в друга посока...

Може би по-добра и правилна за човечеството...

Но това ще се разбере по-късно...

Пред нас засега е мечтата...

Която се стремим да превърнем в реалност...