Тази рецепта е отпреди тридесет и повече години, но и до ден днешен върши работа. Научих я от един хижар, затова така съм я кръстил. Хижарят не ми даде рецепта, то не съм и искал. Тинтири-минтири, младежки години, всичко е интересно, особено момичетата. Да, ама като няма къде, какво правим? Отиваме в планината, там хижи бол. Още по пътя нещо все не харесваше на изгората ми, Елка. Чернокоса и зеленоока хубавица, мечтата на всички момчета, даже и от горните класове.
Пак, тинтири-минтири... Трябваше да говоря с баща ѝ, за да получим разрешение да отидем на екскурзия. Така беше едно време. Това, че бях на осмото небе от радост, няма да го споменавам, седмото беше далеч под мен...
- Ох, че много вятър духа! - Ауу, виж какво ми стана с токчето! - Ооо, внимавай, къде през тези трънаци ме водиш? И още много ала-бала чух, но се добрахме до хижата. Хижарят - бай Драган, ведър и усмихнат човек, ни посрещна с песничката, която си тананикаше:
- "...ка не остана-а-а..." - Добре дошли! "и морно чело ...