След дъжд винаги мирише приятно. Тротоарите са по-меки, а улиците по-гостоприемни. Вече се стъмва рано, хората забързват ход без да усещат и в квартала се чува лекото жужене на различните човешки траектории..
Прибирам се към вкъщи, вървя и си мисля за живота, неудовлетворението, очакването и възможностите. За това, че хората виждат перспектива в това да са щастливи, че хладилниците им са пълни и че могат да си купят скъпи дрехи. Същите хора, с които някога си броил звездите и се смял пред огъня в гората. Нищо. Карай. Времената така и така се менят.
Влизам в глуха улица в квартала. Разбира се, че не знам коя е и до къде води. Но е влажно и усещането за есен ми харесва. Мирише на листа и току що запалени печки. Спира ме възрастна жена, видимо притеснена и незнаеща къде е:
- Извинете знаете ли, коя е ул. Калитин?
- Не, не знам може би е следващата пресечка … - отговарям несигурно.
Гледа уплашено, видимо изгубена. Кимва без никаква усмивка.
- Не знам коя е улицата, но Вие там ли живеете? – ...