След Дъжд
Навън за по една цигара. Оглеждам се. Сива есен, по разкаляната пътека из парка, слепени с шосето, лежат кални листа.
Вглеждам се, приличаме си. И аз потънах в калта някога, там дълбоко също като фино оранжево листенце, намокрих своята душа с тази мръсотия, унищожих част то себе си. Но за разлика от това листо, аз ще доживея пролетта. За да се разлистя и да усетя глътка свеж въздух...
Вървя, стъпките ми отекват в безлюдния парк. Поглеждам нагоре, небето е мрачно. Мразя сивите облаци, дори и понякога да твърдя, че са приятни.
Намирам първата пейка, самотна, също като мен. Но за разлика от нея, аз може би ще загина от тази самота. Тъжно, но усмивка се излива по лицето ми.
..
Обичах усмивката ти. Как караше лицето ти да сияе, как топло ме поглеждаше с плахия си поглед, в който намирах всичко от което се нуждаех.
Мокро е.
Пейката е пропита с дъждовна тъга. Сядам, а цигарата ми е преполовена.
Леко притварям очи и сякаш долавям твоето присъствие. Тук до мен, както преди.
Страх ме е ...