...Бягството на времето събуди съкровеността на инстинктите.  
Скоро беше валяло, а тревата мокреше пръстите на ръцете и краката на Еймъс, в това истинско съприкосновение с природата утроба- майка и баща едновременно. Полъхът на вятъра разгромяваше с нежността си мислите на мъжа.
Сигурно дъждът подронваше авторитарните и натрапливи думи, оставили частици пъстроцветност в неговата душа.
– Не мога повече така, Еймъс! Уморих се! Да спрем с безнадеждните усилия за уеднаквяване на различията! –и младата жена скри в шепи лицето си.
Дотук? Какво всъщност се е случило? И за какъв край говори тя?
–  Има ли друг? – попита бавно, с мъка той, причинявайки си излишната болка на осакатено дете.
– Друг? Вечният въпрос! Това вече е без значение!Мислех си да си дадем повече време, далеч един от друг...Пък после- пак ще говорим...
Ала каква щеше да е разликата – тогава и сега?...
Сгушеното сърце спря смълчано и упорито.Уплашените очи само подсказваха на вселената за неволята, скрила се подобно на охлюв в черупката си.
Валеше ли? Или страданието прекрачваше обсега на мистериозността и сътрудничеше на духа... Може би валеше... Стрелките на часовника се врязваха в ехото на мокрите борове, на тревата, полегнала в земята. Тъмнината сама по себе си се превърна в компаньонка на страха. Страховете обичат да се вкореняват в представата ни за добро и лошо. Преобразяват същността на емоциите и естетизма на сензорите в съзнанието. Така се случи и с него. Еймъс си спомни смътно за побоя над индивидуалността, после – за случая с откраднатата кола.Кое усещане е надделяващо и съсипващо: физическото или личностното изнасилване?Бихме казали-и двете. Грешим ли в преценките си?
Полицията не намери извършителите. Приятелката му Емили повика по телефона "Бърза помощ". След седмица го изписаха от болницата. Ходеше с патерици над два месеца.Тя беше до него. Хубавата и нежна ръка го галеше по хлътналите бузи и му вдъхваше целувки от вяра.
...Тревата мокреше тялото на Еймъс. Полегнал, около пет сутринта, неосъзнато се вкопчи в майката. С нокти подхранваше погубените илюзии. Майката – там, откъдето идваме и един ден ще отидем. Края и безкрая на дните.
Вятърът се бореше с гръмотевиците, караше им се шепнешком, за кратко утихваше, но тръгвайки си, те продължаваха упорито  с купона.
Перчеха се със силата на почтени ухажори. Тръпнещи, дамите, маскирани като електрически стълбове, ги очакваха със страст. Времето се удряше в сърцето на мъжа и пулсът наподобяваше разностранните посоки на света.
Къде се бе скрило щастието? Годините на забави,любов и копнеж... Какво е обичта? Парите ли определяха избора на партньор? Ако са те – мъжът ги имаше, но любимата побягна като уплашена сърна. Доколко приятелството е равнозначно на истината за чувствата?...
Разсъжденията караха Еймъс да открие слабостите в своя характер и превръщаха туптящите мисли в безпомощен хор от лястовици.
Цифрите бяха неговата стихия – в работата, а доскоро – в личния му живот. Но, стоп, изчисления! Изборът подаде глава, след което веднага се скри с горест в тревата.
...Неравномерните стъпки на приближаващата опасност спряха рояка меланхолични спомени. Мракът бе сив и стъклен, а тишината, подобно на досадна оса, се задави от вика на Еймъс. Страхът разбуди отривисто жестокостта на тихия и незнаен нарушител – убиецът на тридесет и пет годишното сърце.
Инстинктите ли са човешкото оневиняване на прозата от живота?...
Отговор – не последва.

Тишината погребваше вика.