Дъждът валеше на посоки. Хаотично, мощно, без причина, без цел. Дъждът бе сив и хипнотизиращ и по прозорците сякаш се стичаха сълзи.
Тя събра багажа в малката раница. Вече нищо не я задържаше тук. Дори дъждът. Входната врата изхриптя шумно зад гърба й. Чадър! Забрави си чадъра. И се върна. Огледа с поглед празния апартамент. Дали да не остави бележка? Тя умееше да пише, изкарваше прехраната си благодарение на думите. Сега думите ги нямаше. Сякаш дъждът ги бе измил от душата ѝ, като тебеширена рисунка от паважа. Вратата отново изстена зад нея. „Тръгвам!” – си каза тя наум. Започна да прави в съзнанието си разбор на вещите, които взе със себе си след Раздялата. Документите, книгата, купена от Виена, дрехите, бельото, козметиката. Замисли се какво остави зад гърба си. Бе оставила две години от живота си, хиляди часове на обич и смях, порцеланова чаша подарък от майка ѝ (в която той си пиеше кафето сутрин) и стотици листове изписани на ръка с най-красивите ѝ разкази.
Най-истински боли Разд ...