>> Един ден се случи. Това, което винаги, от дете, с твърде земното за възрастта си мислене осъзнаваше, че все някога ще стане. Загуби я. Майка си. Просто угасна тихо, мълчаливо, със смръщено от болка чело, без да иска, без да хленчи, без да загуби разсъдъка си. И пак й се ядоса, както винаги, когато вършеше нещата според принципните си разбирания за живота. А очевидно и за смъртта. Седеше до нея и сълзите се стичаха свободно. Не се опита да ги задуши с хлипане, да убие част от непоносимостта на болката с тихо скимтене или силен вой, както правят оплаквачките. Те си падаха - горещи и солени, и пълнеха вкочанените й шепи, безпомощно потръпващи върху изтръпналите колене. Не знаеше какво да прави. Онази цинична част от разума, която винаги работи и живее в реалността й шепнеше настоятелно: "Обади се на този и онзи, направи така, подготви онова..." И тя мразеше този глас, неистово го мразеше.
>> Едно студено и бездиханно тяло. Дори не смееше да го погледне. Не искаше да го докосва, не буде ...