Слепецът
Всички познаваха слепия уличен музикант. Всеки ден в ранни зори облеченият изцяло в черни кожени дрехи човек сядаше на ъгъла на 42-ра улица и Парк Лейн и стоеше там до 9-10 часа вечерта. В свиренето му имаше някакъв ритуал, който никой от любопитните минувачи досега не бе успял да разгадае: преди от шестте струни на китарата му да започнат да се леят вълшебните звуци на очевидно любимото му фламенко, той сваляше огромните си черни очила, които сякаш покриваха половината му лице, и вдигаше очи нагоре. Стоеше така една-две минути, свеждаше поглед, бавно докосваше с пръсти, сякаш галеше, всяка една струна и едва тогава започваше с вълшебствата си. Някои от постоянните минувачи се кълняха в майка си и баща си, че са го виждали един или два пъти да плаче; освен тях обаче никой не бе ставал свидетел на проява на каквато и да било емоция от негова страна. Слепият музикант сякаш беше издялан от камък.
Отначало хората го мислеха за несретник, който се мъчи да изкара някой-друг долар от ...