Feb 24, 2011, 9:37 AM

Случи се 

  Prose » Erotic
1843 0 4
11 мин reading

Можеше ли да го предвиди? Разбира се. Беше очевидно, най-вероятно всички около нея го очакваха. Но за нея беше изненадващо, като светкавица през Февруари.

 

Случи се. Голямата любов, която идеализираше през последните близо шест години, неочаквано отстъпи крачка назад. Тя беше романтикът в компанията. Същата, която ще размаха заплашително пръст пред всеки циник, докато му казва, че любовта е вечна. Същата, която настояваше, че ще се омъжи на 25 и ще живее в не-скучна приказка. Случи се да се усъмни, за първи път. 

 

Всичко започна с една малко по-дълга раздяла. Само месец. Чуваха се по телефона, веднъж на ден, за няколко минути. И на двамата не им се случваше нищо вълнуващо, което да обсъждат. Но знаеха, че трябва да уважат взаимното си право да уредят по някакъв начин живота си. Засега събирането им на едно място беше абсолютна мистерия. 

 

Тя знаеше, че страда. Не само от месец. Опитваше се да свикне с идеята, че не трябва да разчита на нищо за него, че може никога да не бъдат стандартното семейство, за което мечтаеше (въпреки бунтарския си дух), че може никога да не направят заедно това, което тя обича... защото той така казва. Той беше прекрасен, но често прекъсваше нейните желания още на средата с любимата си реплика. "Защото аз така казвам." Разбира се, тя го обичаше и можеше да му прости много неща. Но през този последен месец из съзнанието ù се настани упоритата мисъл, че той я е поставил на твърде заден план. Нещо, което егото ù не можеше да преглътне.

 

Случи се през Февруари, нейният месец. За пореден път пътува сама, за пореден път урежда всичко сама, за пореден път си разнася багажа от един временен дом в друг... сама. Вечерта, преди да замине от този самотен град, сънува. На сутринта си спомняше всичко. Беше един от онези сънища, които те караха да се усмихваш цял ден, въпреки че леко те присвиваше някъде в корема, защото "от сън не би трябвало да има спомени".

 

Но се случи. Сънят ù се превърна в напълно реален спомен, при това още същия ден.

 

Автобусът се повреди само час, след като напусна града. Тя се засмя на късмета си - трябваше ù точно минута, докато пътуваше към гарата, за да го предпочете пред влака... за да стигне по-бързо. Чакаха да дойде друг автобус повече от час и половина. Хората около нея се изнервяха все повече. На нея ù беше безразлично. Всъщност дори нямаше желание да пристига, защото това значеше да се върне към скучно подредения до минутата си живот.

 

Пътуваха заедно в почти празния автобус. Той беше "на работа", въпреки че половината път не му пролича. Все пак, тя забеляза колко се притесни по време на инцидента минути по-рано. С тази мисъл се оправда пред себе си, когато прие поканата му да поговорят. Да, тя беше мила, а той явно се нуждаеше от... да речем едно мило рамо. В същото време се прокрадна още една мисъл - тя пътуваше вече шест години, почти всяка седмица. Беше сменила много автобуси, различни шофьори и пътници, но никой никога не ù обърна внимание. Днес, часове след Онзи сън, до седалката ù се доближи Той с поканата да поговорят. Да, тя беше мила, но поканата преди всичко погали същото онова нейно обидено его.

 

При едно дълго пътуване с малко пътници и още по-малко развлечения, нищо не остава незабелязано. Затова тръпката се засили, когато тя го последва до последните седалки, а непознатите физиономии се завъртяха след тях. Не след дълго се почувстваха съвсем сами.

 

Случи се. Непознат мъж я погледна право в очите и бавно каза "Толкова си красива". Добре, че беше седнала. Тя не получаваше комплименти. Винаги се беше чувствала като "сивата мишка в квартала". Изчервяваше се, нямаше начин да не се изчервява. И все пак, тя имаше гигантско его и никога нямаше да му признае дълбокото си съмнение. Ето пак: "Много си красива. Тези очи..." Нямаше да му остане длъжна. "Знам".

 

Говореха за живота си. През това време той държеше ръката ù. Първия път тя я дръпна, но той я хвана отново. Почувства се в капан. Беше заклещена на задната седалка с непознат мъж, който ù казваше, че е красива. Абсолютно клише. Може би се очакваше да му зашлеви шамар. Коя порядъчна дама не би го направила? Всъщност нямаше представа какво значи порядъчна дама, но ясно си даваше сметка, че не е такава. 

 

- Женен ли си?

Той показа ръцете си, на които нямаше халка. Разбира се, няма нищо по-лесно от свалянето ù. Но кой се задълбава в подробности в един толкова нетипичен и клиширан момент?

 

- А ти?

Усмихната, тя на свой ред му показа ръцете си. Никаква халка.

 

- А имаш ли гадже?

Винаги се изправя на нокти, когато някой я пита това. Обикновено откровеният отговор води до край на разговора. В крайна сметка, кой иска да си губи времето с "обвързано момиче"? А тя обожава разговорите с мъже. Но никога не ги подвежда. В знак на уважение към нейната Голяма любов.

 

- Да.

- Засега.

Кратка дума, която я ужасява. Засега? Дали тя не е на път да разруши всичко. Всъщност за къде пътува този проклет автобус?! Все повече ù се иска да не пристигнат никога. Да не разбере какво е това "засега". 

 

Той докосва косата ù. Може би си мисли, че ще я успокои. Дали забелязва колко е нервна? Естествено. Ето я - кръстосала крака, скръстила ръце. Класическата затворена поза, която цели да изгони натрапниците. Той отново дръпва ръката ù, отказва да я остави. И пак повтаря колко е красива, как я е забелязал от самото начало. Всичко, което всяка сива мишка иска да чуе. Но тя не е глупава. В тези моменти на притеснителни комплименти влиза в любимата си роля и започва да му задава въпроси.

 

- На колко си години?

- На колко ти изглеждам? (клише, клише, клише, но на нея ù се играе)

- 28.

- Почти, на 27 съм.

 

Автобусът спира за момент. Тя се обръща към прозореца, за да види какво става. Той се доближава и я прегръща. Усеща как я стиска. Прекрасно е. Това, което ù  липсваше най-силно последните месеци, може би и години. Някой да я прегърне толкова силно, дори леко да я заболи. Някой, който доказва, че не може без нея. Но кой е този някой? Отдръпва го и отново влиза в роля.

 

- При всеки курс ли придърпваш някое момиче на задните седалки? (клише, клише, клише, но и на него му се играе)

- Не.

Усмихва се. Разбира се, че това ще каже. Сега е негов ред.

 

- С какво се занимаваш?

- Журналист съм.

- Да не се гледаме после по БТВ?

- Имаш късмет, че в момента си търся работа.

Започват да се смеят. Всъщност те се смеят почти непрекъснато. Това е един от най-непринудените разговори, които тя някога е водила.

 

- Да не си скрила някъде диктофон?

- Разбира се! Това е първото, на което ни учат във факултета.

- Под блузата ли е? Вдигни да видя.

 

Това е първото прекрачване на границата, което не ù харесва. Но той не преминава в грозно агресивна схватка. Тогава тя със сигурност би го ударила, знае го. За щастие, не убиват интересния момент. Отново хваща ръката ù. Тя усеща колко е изморена.

 

- Спи ми се.

- Облегни се на мен и подремни.

Толкова е хубаво някой да се погрижи за нея. Сякаш мозъкът ù е прегрял от премисляне и се нуждае от минута спокойствие. Обляга се. Той отново я прегръща. Здраво. Секунди по-късно усеща дъха му във врата си. Затворените ù клепачи потръпват. Твърде изморена е. Ще си почине още малко. Дъхът му секва, за да я целуне. Отново по врата. Изтръпва от вълнение. Веднага се изправя.

 

- Защо се дърпаш?

- Хайде да говорим.

Опитва се да го подкупи с усмивка. Защо се чувства виновна? Нали му каза, че си има приятел? Не би ли трябвало той да се съобразява и да ù се извини? На него не му пука.

 

- Какъв ти е телефонът?

- Няма да ти го дам.

- Но аз не го искам. Само ми кажи номера си.

И двамата се смеят. Тя се чувства все по-уверена. Поглежда го право в очите и бавно казва:

- Не.

 

Той се опитва да върне магията.

 

- Погледни снега навън.

 

И двамата се извъртат към прозореца. Той отново я прегръща. Тя не се дърпа. Не може да се отърси от умората си. Усеща как мозъкът ù работи на все по-бавни обороти. Отпуска се на него. Толкова е хубаво. За къде всъщност пътува?

 

- Защо не искаш да ми дадеш номера си?

- Защото е твърде ангажиращо.

- Не е.

- Може да започнеш да ми звъниш непрекъснато. (ех, това проклето его!)

- Няма.

- Е, то остана и да кажеш друго.

- Аз не съм нахален.

- Да, личи си.

 

И двамата се смеят. Тя се отдръпва. Обляга се на седалката, но вече се чувства достатъчно свободна, за да се смъкне по-надолу, да опре колене на предната облегалка и да го загледа право в очите. И неговите са красиви - синьо-зелени. Той отново хваща ръката ù. Неин ход е да влезе в роля.

 

- На квартира ли живееш?

- Да.

- Колко ти е наемът?

- 300 лв.

- За цял апартамент?

- Да.

- Ох, аз колко търсих...

- Не казвай "ох".

- Защо?

- Защото си сама със шофьора на последната седалка.

Докато той й се усмихва, забелязва как един от пътниците гледа към тях. Последният му коментар, а и любопитният поглед на непознатия я заливат с дългоочакваното усещане, че най-после е пораснала. Вече не е малкото момиче, което никой не взема на сериозно и не забелязва. В този абсурден автобус тя е жена. И като че ли някой я желае. Отново усеща умора. Той я прегръща. Бързо я целува по врата. Тя още по-бързо се изправя на седалката.

 

- Кога ще е почивката?

- След около половин час.

Още половин час. А тя има приятел. Засега. Вече близо два часа отклонява настойчивата му молба за телефонния ù номер. Няма да му го даде. Знае, че това ще е начинът да се издаде пред своята Голяма любов, която има навика да проверява обажданията ù. А ако ù звънне посред нощ, докато са заедно? Или ù  изпрати някое съобщение. Пак ù се завива свят. Усеща, че той я гледа право в очите. За да прикрие срама си, решава да се ококори - нейна запазена "бебешка" марка. Той се засмива.

 

- Просто те гледах. Много си красива.

 

Стига вече! Пак я прегръща, сякаш още по-силно. Опитва се да се измъкне. Усеща, че няма да успее и минава към план Б. Усмихнато изречена заплаха.

 

- Внимавай! Аз съм клиент и мога да се оплача.

- За какво? За сексуален тормоз? (репликата е неустоима и напълно непозната в досегашния ù живот)

- Да.

- По-скоро аз трябва да се оплача.

- Защо?!

- Защото си прекалено красива. (клише, клише, клише, но как само шамаросва!)

 

Тя успява да се отдръпне. Влизат в града, където ще е почивката им. Изминали са половината от пътя. От тук той поема волана, а тя ще се върне на предната си седалка като една от пътничките. Отново отказва да му даде номера си. Той я поглежда право в очите и заявява много бавно и много спокойно:

 

- Сега ще те целуна.

 

Тя се ужасява и веднага се извърта. Улучва врата ù. Не, няма да стигнат до целувка. Това би било твърде много. Накрая на пътуването им той я изненадва:

 

- Благодаря ти за хубавия спомен. Но се надявам да се видим отново. И да се опознаем.

 

Не, не трябва. Някои истории са длъжни да останат недовършени. За да запазят по-дълго пламъка си и угаснат след това безболезнено.

 

През останалото време тя не спира да се чуди. Как е възможно само два часа да поставят под съмнение шест години? Защо Голямата ù любов не сложи още в началото в устата ù думите "Не, благодаря, не искам да си говорим"? Защо беше толкова любопитна? И защо за първи път толкова я натъжи мисълта пътуването ù  да приключи и да я отведе до един-единствен мъж, без право да опознае други, да бъде прегръщана и целувана от тях?

 

Случи се да повярва в думите на любимия Маркес, че сърцето има повече стаи и от публичен дом.

 

В крайна сметка, нека бъдем честни, каква беше тя? Бледо копие на дръзка героиня от скандален роман, която иска да "граби от живота с пълни шепи" (клише, знам), или поредното безинтересно "леко" момиче?

© Пламена All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Никога не подценявам клишетата, защото съм изпитала въздействието им.
  • дай, продължението ...хайде.Перверзно е
  • Благодаря за коментарите

    Въпреки че много мило си ме успокоила, Силви, някои разкази са плод само на въображението

    Роси, не подценявай клишетата, те са навсякъде
  • До какви чудеса могат да доведът клишетата?!
Random works
: ??:??