Ето ги, изникват пред мен, прекрасни колоси, опалени от слънцето. Обожавам тези жестоки планини, накичени с ниски пожълтели треви, задъхващи се от топлина, едва помръдващи от вятъра. А морето кротко се плиска в нозете им. Смарагдово. Безочливо в красотата си. Мамещо, да ме поведе към вечността. Тук-там по хълмовете се виждат малки бели селца. Притихнали. Самотни. Малките бели къщи са накацали като чайки, приютили уморените подплашени от лъчите хора.
Вървя по улицата сама. Калдъръмът чатка под стъпките ми. Внимателно се оглеждам, не искам да нараня някое от цветята, любопитно загледали се с пурпурните си очи в краката ми. Сама съм. Утешавам се да гледам тази красота. Утешавам се легнала на пясъка да потъвам в синьото на небето, разперила широко ръце, все едно го прегръщам. Толкова е голямо. Толкова е свободно. А душата ми препуска в оковите си, иска да литне към безбрежната му свобода. Гледам птицата, литнала високо, устремена към щастието. Искам да съм птицата, устремена към синьото на ...