- Какво си мислиш, като гледаш тези слънчогледи?
- Какво бих могла да си мисля, дядо? Това са просто цветя. Освен това... погледни ги, клюмнали, изкривени и грозни.
- Но, Сюзън, мила, не говори така! Те не са просто цветя, както ти не си просто момиче. Всъщност много си приличате! Те се нуждаят от слънчевите лъчи, вода и други вещества, за да живеят, от човешка грижа и внимание, от това да не са сами насред това огромно поле, също както и ти. Сега са увесили глави, защото е здрач, но утре отново ще се радват на утрото и на всеки лъч.
- Но какво говориш?! Възрастта те кара все по-често да си мислиш и да ме убеждаваш в неща, които не разбирам. Те са растения, те се отглеждат с определена цел – рано или късно някой ще ги откъсне, а дали са сами или не, те никога няма да разберат, а и да можеха, нямаше да ги интересува. Те нямат душа, мисли, мечти и желания. Те са поникнали тук и ще бъдат откъснати един ден, после ще изсъхнат някъде другаде и после хората ще ползват семките им.
- Както сам ...