В кафенето е топло. Кафето е ароматно и силно: дори млякото не може да омекоти достатъчно остротата на вкуса му. Отпивам на малки глътки и пуша първата цигара за деня. Поглеждам към жена ми и тя ми се усмихва. После премествам фокуса зад нея, през кристално чистата витрина навън. Неделна празна улица, мъгла, изцапан сняг. Трамваите са нарядко и все едно, че ги няма. Тихо е. Някакъв циганин дърпа детска количка, пълна със сгънати и подредени един върху друг кашони от портокали. Това е неговата неизбежна работа: вторични суровини. След като отминава забелязвам, че покрай количката, от другата страна, върви малко, мърляво циганче. На не повече от пет години.
- Прилича на Стоичков - казва неочаквано жена ми.
- Какво?
- Човека до огледалото, с шапката... Този, който чете вестника.
Виждам го. Наистина прилича.
- Да, но след десет години. Или петнадесет. По-възрастен е.
Погледът ми отново излиза навън. Циганинът с количката и циганчето са отминали. Но на тяхно място са се появили семейство въ ...