Мълчаливо стояха край смъртния му одър – двама сина и една дъщеря. Беше ги повикал, за да се сбогува с тях, защото усещаше, че краят му наближава. Каза им, че няма да преживее нощта, и те знаеха, че ще бъде така. Познаваха го достатъчно добре, за да вярват на всяка изречена от него дума.
В стаята цареше сумрачна тишина, едва нарушавана от пресекливото старческо дихание. Унесени в тихата си скръб, тримата се сепнаха, когато чуха звънеца на входната врата, и по-младият син отиде да отвори. Върна се със смутено изражение на лицето, а до него стоеше жена на средна възраст с писмо в ръка.
- Държеше да го предаде лично – поясни младият мъж притеснено – Казва, че е наша роднина.
- Но това е братовчедка ни – възкликна по-възрастния брат и се приближи до нея. – Едва те познах. От години не сме се виждали.
- Да, живея в чужбина – поясни тя – и не съм се връщала отдавна. Дойдох защото мама е зле. Тя ме помоли да предам това писмо на баща ви, лично. Настоя за това.
- Едва ли ще може да го прочете. ...