Година след като той си отиде, и то завинаги, тя отвори кутията, където имаше техни снимки. Нямаше сили да го направи по-рано. Знаеше, че сълзите ѝ ще се стекат върху фотохартията, а не искаше това. Сега беше вече готова, така си мислеше… Снегът продължаваше да вали, минаваше вече час, когато на дъното откри плик, вътре имаше едно малко листче, на което беше написано част от стихотворение, навярно.

                           „Понякога се будя през нощта
                            и втурва се във мислите ми
                            твойто име.
                            Сънят отстъпва бързо заглушен
                            от порива на моя сдържан вик,
                            ела и прегърни ме.”

                            Той ли беше авторът, и чие име се криеше в тези строфи?

                            И когато сълзите тръгнаха по бузите ѝ, тя си даде сметка, че това вече не е от значение.

                            Защото никога нямаше да нареди внезапно открилия се пъзел…

17.01.2017.                                       Любомир Николов