Зимата навличаше поляните със сезонното си одеяло и беше накичила ледени висулки по прозорците ни, а самите стъкла бяха облечени в скреж. Неделя сутринта ме посрещна със светлина. Станах, оправих леглото и се затътрих заспало към кухнята, сипах си кафе и седнах на един стол до прозорците, гледайки към райския разкош на януарския първи сняг. Погледът ми се разхождаше наляво надясно, в опит да зърна местенце, където не бе наваляло, но освен стените на къщите- уви всичко бе в капана на зимата. Отпийвах сънливо от кафето си, докато съзнанието ми бе хипнотизирано от снега, който грееше по-пищно от слънцето.
След време отидох да събудя внучката си, но когато влязох в стаята, намерих завивките на пода, а тя скачаше и се надигаше на пръсти до прозореца, за да посрещне снежинките с детски смях и ухилени сини очи. Усмихнах се радостно и се доближих до нея, с което тя се обърна към мене и каза: „ДЯДО! ДЯДО! ВИЖ, ВАЛИ СНЯГ!!“ и сочеше с пръст към небето. Изсмях се под носа си и я вдигнах да седне ...