Подпирам фотоапарата на един клон и правя десетина снимки. Дистанцията е голяма, приблизително петдесет метра, обаче обективът е прекрасен и това не е проблем. Скрила съм се зад един гъст храст, но не се чувствам в безопасност. Здраво ще загазя, ако ме забележат. Старая се де не мисля за евентуалните последствия.

  Хората са се струпали около една клетка с доста големи размери. Намиращата се вътре немска овчарка ръмжи злобно. Булдогът мълчи. Козината му е опръскана с кръв. Понечва да захапе противника си за врата. Овчарката отблъсква атаката и се озъбва. После бликва още кръв. Отвратителна гледка. Но хората като че ли се забавляват. Секунда по-късно успявам да разпозная един от тях. Той е политик. И кметът е в групата. Да. Цената на снимките бързо се вдига. Скандалът ще разруши кариерите им, може и в затвора да влязат. Заслужили са си го. Как може да се отнасят така с горките животинки! Те са зверове, не кучетата. Един човек се вторачва в мястото, където съм се скрила. Снишавам се. Време е да се изнасям. Вече става твърде опасно. Отстъпвам заднишком назад. И тогава ботушът ми попада върху суха клонка. Звукът е толкова рязък и силен, че ми заприличва на изстрел. Човекът вдига ръка и сочи с пръст. Няма никакво съмнение, че ме е забелязал. Паниката се опитва да ме парализира. Прибирам фотоапарата в чантата си и хуквам да бягам. Зад мен трополят стъпки, но аз не се обръщам. Горичката, в която съм скрила колата си, е съвсем близо. Какво ли ще ми направят, ако ме хванат? Може би просто ще ме гръмнат, какво друго? Поглеждам през рамо и мярвам преследвачите си. Постепенно ме настигат. Най-накрая успявам да се добера до горичката. Колата ми би трябвало да е трийсетина метра по-напред. Препъвам се в някакъв камък и се просвам във влажната шума. Сърцето ми блъска бясно, заплашвайки да изскочи от гърдите ми. Изправям се на крака и се спускам към колата. Вече виждам контурите й зад близките шубраци. Обаче, за мой ужас, до нея стои човек. Открили са колата ми! Какво ще правя сега? Вляво има гъста гора, спускам се натам.

  В продължение на петнайсет минути тичам като обезумяла през гъстата дъбрава. Вече не чувам виковете им, така че спирам да си почина под една голяма ела. Къде ли е пътят? Ах, защо оставих телефона си в колата! Наоколо има само гори. А слънцето вече се е снишило, кани се да залезе. Става все по-тъмно и по-студено. Ритъмът на сърцето ми постепенно се успокоява. Сядам на земята и се опитвам да събера мислите си. След минута тръгвам на запад. Стряскат ме дори най-незначителните шумове. Спирам от време на време и си ослушвам. Като че ли никой не ме преследва.

  В тъмнината се върви трудно. Няколко пъти удрям челото си в ниски клони. Спирам, чудя се какво да правя. Лунната светлина е твърде слаба.

  Изведнъж до ушите ми достигат гласове. Те говорят за мен. Лъч на фенерче прорязва мрака и се протяга към мен. Отново хуквам да бягам. Други варианти няма. В продължение на почти цяла минута успявам, като по чудо, да заобикалям клоните и стволовете на дърветата. После се спъвам в някакво ниско храстче и падам. Прасецът на левия ми крак се фрасва в дърво. Болката е толкова жестока, че едва успявам да възпра вика, който се надига в гърлото ми. Стискам наранения си крак с две ръце и започвам да стена тихичко. Постепенно болката намалява, достигайки по-търпимо ниво. Оглеждам се. Не се виждат светлини на фенерчета. Подпирам се на дървото и с мъка се надигам. Когато дясното ми стъпало докосва земята, болката се засилва. Правя опит да стъпя на него, но е много трудно, адски трудно. Очите ми се пълнят със сълзи. Не мога да ходя! Те  ще ме намерят, а после ще… Подпирам гръб на ствола на дървото и чакам. Какво друго бих могла да сторя?

  Стряскам се от бухането на сова. Цялата изтръпвам. Минутите се нижат една след друга. Изглежда, че преследвачите ми са се запилели някъде. Тъмната гора вече не е толкова плашеща, колкото преди. Опипвам внимателно прасеца си. Пръстите ми се плъзват по горния ръб на кожения ми ботуш, който се е впил в плътта ми. Подутина. Дръпвам ципа леко надолу и болката веднага намалява. Дали ако си почина малко, няма да мога да ходя? Постепенно ме наляга умора. Сгушвам се до ствола на дървото и притварям очи.

  Събуждам се вкочанена от студ. Тъмнината е непрогледна.  Треперя като лист. Полата, която едва покрива колената ми, и тънкият черен чорапогащник не могат да ме предпазят от студа. По невнимание докосвам отока. Болката ме принуждава да надам писък. Дали не съм си счупила крака? Само това не! Шансовете ми да се спася клонят към нулата, ако има счупване. На сутринта те ще ме намерят и… Какво да правя?  

  Чакам да се съмне. Цели четири часа седя и чакам. В главата ми непрекъснато се появяват и изчезват тревожни мисли. По едно време чувам чуруликане на птички. Утрото иде.

  Вече виждам отока. Грозна синка прозира под черния чорапогащник. Стряскащо е. Подпирайки се на дървото, се изправям с мъка. Неохотно отпускам тежестта на тялото си върху десния крак. Спазмът едва не ме поваля. Не мога да стъпя, десният ми крак е напълно негоден. Прегърнала дървото, се оглеждам отчаяно. Наблизо расте върба. Един от клоните е дълъг около два метра и е разклонен в горния си край. В чантата си държа нож. Изваждам го и се придвижвам към върбата на подскоци, като се старая пострадалия ми крак да не докосва земята. Въпреки това при всяко разтрисане имам чувството, че ме пронизват шишове. Хлипайки посягам към върбата и отрязвам клона. Окастрям го. Чаталът пасва удобно под мишницата ми. Импровизираната патерица обаче е твърде дълга. Скъсявам я. След няколко плахи стъпки стигам до извода, че ще ми трябва още една патерица. Малко по-късно успявам да открия още един подходящ клон. Работейки доста по-бързо от преди, си правя втора патерица.

  Отново поемам на запад. Досега не съм използвала патерици и ми е трудно. Земята е изключително влажна. Все пак напредвам сравнително бързо. Вече не си позволявам да натоварвам ранения си крак, въпреки това болката е силна. Мъчи ме повече, когато мисля за нея. Чудя се дали те са се отказали. Твърде хубаво, за да е истина.

  Адски съм уморена, затова спирам за почивка. Нещо помръдва в храсталаците отдясно. Лисица. Жълтите й очи се взират любопитно в мен. Секунда по-късно животното се отдалечава подтичвайки. Хвърля ми подозрителен поглед през рамо, после изчезва.

  Гладна съм. В чантата ми има ментови бонбони. Изяждам ги, но стомахът ми започва да протестира.

  Странен шум ми изкарва акълите. Шумът се засилва. Влак! Няколко минути по-късно се добирам до линията. Дишайки тежко, се заглеждам в отдалечаващия се бавно влак. След това забелязвам нещо, от което ме обзема ужас. Покрай релсите върви човек. Намира се на повече от сто метра от мен. Носи пушка на рамо. Мятам се зад едно дърво с надеждата, че той не ме е забелязал. Агонизираща болка раздира крака ми при удара в един нисък клон. Стискам зъби и надничам иззад ствола. Нищо в поведението на човека не подсказва, че ме е забелязал. Чувам го да говори по мобилния си телефон, но долавям само откъслечни думи. Малко по-късно мъжът изчезва зад завоя. Насочвам вниманието си към подутината. Не е станало по-голяма, но синината е плъзнала надолу по прасеца ми. Изведнъж в главата ми се заражда план.

  Задава се друг товарен влак. Ставам и закуцуквам към линията. Машинистът чете вестник, хвърляйки от време на поглед напред. Надавам вик, но той не ме забелязва. Влакът бавно ме подминава. Ако не бях ранена, щях да успея да се кача. Чувам крясък – мъжът, когото бях забелязала преди малко, тича към мен. Сърцето ми бие толкова      силно, че имам чувството, че ще припадна. Влакът е единственото ми спасение. Приближавам се до композицията и захвърлям едната патерица. Влакът се движи съвсем бавно, но не достатъчно бавно, не и за мен. Протягам ръка и сграбчвам някаква ръкохватка. Тя обаче се изплъзва от пръстите ми. Като по чудо влакът почти спира. Концентрирам се върху следващата ръкохватка и успявам да я докопам. Левият ми крак намира опора в стъпенката. Десният е безполезен, просто болезнен къс месо, който не става за нищо. С нечовешки усилия успявам да се кача във вагона, който е полупразен. Докато се опитвам да си поема въздух, се оглеждам. Само торби. Патерицата все още е в дясната ми ръка. Поглеждам през отворената врата на вагона към тичащия мъж. Приближава се. На петдесет метра е, не повече. Цялата настръхвам. Чувам запъхтяното му дишане. Тогава осъзнавам,   че влакът набира скорост. Мъжът се хваща за вратата и прави опит да се качи. Замахвам с патерицата, мъчейки се да го изтласкам назад. Той ръмжи, още малко и ще ме спипа. Но аз го блъскам и той губи равновесие, след което пада върху насипа край релсите и се сгърчва, виейки от болка.

  Малко по-късно леко се успокоявам. Паниката ме напуска и вече мога да мисля нормално. Какво ще направят те сега? Мъжът, когото бутнах от влака ще извика колегите си… ако е оживял. Те ще ме чакат на следващата гара, несъмнено. Какво да правя? Та аз дори не мога да ходя. Останала ми е само една патерица. Може би ако влакът спре… Не, не бива да разчитам на това. А и не разполагам с много време.

  Сега влакът се движи по-бавно. Приближава се до кръстовище. Не се виждат никакви превозни средства. Далеч напред се мержелее гара. Ставам и се подпирам на патерицата. Болният ми крак протестира при всяко движение. Не ме предавай, нужен си ми! Предпазливо опирам стъпалото си в пода, но изригналата болка едва не ме поваля. Изтривам бликналите сълзи с ръкав и на подскоци се приближавам до зеещата врата.

  Влакът бавно подминава кръстовището. Не бива да се колебая, това е единственият ми шанс. Намествам чантата си отзад на хълбока, затъквам зад ухото един виснал пред очите ми кичур коса и скачам. Опитвам да се приземя на левия си крак, като същевременно присвивам коляното на десния, за да го предпазя. В един момент усещам как острия връх на ботуша ми се забива в чакъла край пътя. Ударът се оказва много по-силен, отколкото съм очаквала. Усещам как тялото ми се завърта около оста си. Викът, който съм надала, ехти в ушите ми. Вдигам ръце, за да закрия главата си, след което се изтърколвам няколко пъти.

  Влакът се стопява в далечината. Надигам се и виждам, че патерицата е паднала наблизо. Раненият ми крак изгаря от болка. Трябва да побързам! Нямам време за губене. Каня се да стана, затова очите ми се стрелват към здравия ми крак. Да, обаче той вече изобщо не изглежда здрав. Нещо не е наред с него, меко казано. Там, където трябва да е върхът на ботуша, стърчи токът. На практика лявото ми стъпало е извъртано на сто и осемдесет градуса от нормалното си положение. Точно под коляното си виждам… друго коляно. Всичко изглежда изкривено по ужасяващ, гротесков начин. Сякаш крайникът ми е направен от тесто. Лекото изтръпване, което съм усещала до момента, постепенно преминава в болка. А след това болката се превръща в неописуема агония. Задушавам се. Дори не мога да викам. В крайна сметка успявам да си поема въздух и да изкрещя пронизително.

  Пътят е на десетина метра от мен. По него минава кола и аз размахвам ръце. Не ме забелязват. Гърча се от болка, хлипам. Сърцето ми е на път да се пръсне. С неимоверно усилие на волята си налагам да не гледам към осакатения си крак.

  Опитвам се да допълзя до пътя, но болката моментално ме парализира и застивам сгърчена на място. Зрението ми ми играе номера. Всичко изглежда размазано. Умирам ли? Секундите сякаш са с продължителност на часове. Виждам камък до себе си, вдигам го. По пътя не се движат коли. Чакам. Най-накрая се появява червен микробус. Мятам камъка и чувам скърцане на спирачки. Микробусът спира, от него излизат мъж и жена. Мъжът е едър, прилича на бодигард. Жената държи камера в ръцете си. Приближават се. Взират се разтревожено в мен. Опитвам се да им кажа нещо, но езикът ми е като завързан на фльонга.

  – А, ето го нашето пиленце! – изръмжава мъжът и се изплюва. – Май си е счупило крачето! – добавя с подигравателен тон. 

  – Уф, че гадно! – възкликва  жената. – Направо ми се повръща като я гледам.

  – Ей, кучко, чуваш ли ме? – пита мъжът, а аз успявам само да изпъшкам, убедена, че съм попаднала в ръцете на престъпниците и че краят ми е близо. Дали ще ме застрелят или ще ме оставят да умра от болка?

  – Кучко – продължава да се зъби мъжът, – ще си платиш задето уби колегата ми. А човекът искаше само да вземе фотоапарата ти и да изтрие онова, което си заснела.

  – Не, не… – не мога да събера сили да помоля за милост.

  – Защо ти трябваше да го буташ от влака! – крещи жената и се блещи насреща ми.

  – Вие сте престъпници! – успявам да изхъхря аз в изблик на смелост.

  – Какви ги дрънкаш? Снимахме рекламен клип във връзка с кампанията за борба срещу насилието над животни. Ти да не си помисли, че боят е истински? Заради изкуствената кръв! Леле, тези папараци са тъпи като гъзове!

  – Но те ме гонеха…

  – Ами ще те гонят я. Нямаш право да снимаш там без наше разрешение. Какво, да не си ли защитаваме интересите? Не се допускат външни хора на снимачната площадка, не знаеш ли?

  Причернява ми, струва ми се, че ще припадна.

  – Ще извикам линейка – казва плахо мъжът и присяда до мен. В очите му се чете тревога.  

  – Викай – отвръща неохотно жената и махва с ръка. – Когато те закърпят, ще отидеш право в затвора за убийство, тъпачке,  вярвай ми! И дано да изгниеш там!