Къде, по дяволите, съм тръгнала?! Навява. И защо трябва да го прави точно върху пътя?! От час и двайсет минути стоя в неподвижната си кола. Тя вече изстива. Нещо й стана. Спря и край.

Нищо не разбирам от двигатели, знам си го и отказвам да си покажа и носа навън. Повечето неща не се получават, ако не се намеся с особено ценни указания. Но с автомобилчето си не рискувам. Ако отнякъде се появи някаква кола, положително няма да се стърпя да дам на шофьора й ОЦУ как да оправи моята. Даже и да е главният механик на "Рено". Само че на тоя скапан път най-много да се появи вълк. Или вълчица с малките си - еднакво гадно.

            Чистачките усилено чегъртат и предното, и задното стъкло, но както е казал поетът, от никъде взорът надежда не види...  Студ. Не мога да запаля,а кой знае кога ще дойде спасението. Разбира се имам мобилен телефон, само че няма обхват и... По-добре да го нямаше.

            Сега! Ето я! Колица някаква идва, милата. Двете й фарчета едва мъждеят в далечното, но съвсем сигурно се приближават. Джипче! Обичам джипчета 4х4! Направо са ми любими!

            Изскачам от Реното, включила съм всичките му светлини, дори и тези, за чието съществуване не съм и подозирала. Махам, та чак ще ми се откачи рамото, с лявата ръка натискам с всичка сила клаксона. Джипът пълзи безкрайно бавно. Почвам вече да се ядосвам. Най-после идва. Подминава ме. Гледам глупаво секунда, проумяла, че тоя няма намерение да спира, после изпадам в отчаяна, безпомощна ярост. Обаче джипката внимателно спира пред Реното. Завтичам се към нея. От бялото до мен долита дрезгав глас:

- Имаш ли въже?

Кимам енергично, ако отворя уста, ще ме засипе цяла пряспа. Имам въже, често ме прибират оттук-оттам. Винаги го държа в багажника. Онзи пуфти, но слиза, като адски бавно си навлича якето. Май нищо не знае за арктическата зима.

- Аре, връзвай, к'во ме зяпаш? Ще се снимаш ли с това въже? - пита той, щом му го подавам.

Поглеждам го сащисана. Защо е решил, че знам как става това?! Той мръдва мустак. Изглежда ми се присмива. Премества цигарата от левия в десния ъгъл на устата си и най-после енергично се заема да скачи двете коли.

Не ме пита къде съм тръгнала. И по-добре, защото нямам свестен отговор. Нищо не ме пита. Връзва въжето и се качва в джипа. Не губя и миг - мяткам се зад волана на Реното. Опитвам стартера, но той киха и отказва да ме послуша. Мощни тласъци с мъка отлепват тежката ми кола от пътя. Може и да е замръзнала и залепнала. Онзи кара с отворена врата и ми прави знаци. Хич не му пука, че е заприличал на Дядо Коледа. Опитвам се да установя какво иска да ми каже. А, нищо. Просто наблюдава тандема ни. Едва пъплим. Става все по-студено. Стъклата на Реното се замрежват. А джиповите, блазя му, са съвсем чистички. Сигурно и парното му духа право в краката. От сняг нищо не се вижда, но установявам, че пълзим първо бавно нагоре, а после бавно спускаме. Удобен случай да пробвам отново да запаля колата. След няколко несполучливи опита, моторът ми забръмчава тихо. Онзи маха настойчиво. Добре, бе! Няма да изключвам от скорост, спирачките ми са си файн, ще си държа и двата крака на педала. Разбрах! Но ми е студено, толкова ми е студено!

Стигаме на равен участък и онзи спира. Изскача от уютната си кола и идва да ми се кара. Хубаво, бе, пич! Няма да ти съсипя лъскавата броня. Да не съм луда, да си разбия носа в танка ти!

Изглежда съм му го казала. В тъмното, защото и нощта скочи отгоре ни, като прилеп, усещам с потрес, че той се смее. Дрезгавият му от стотици цигари смях ме бутва обратно в колата. Той заобикаля и се качва до мeн. Мустаците, косата, миглите му дори са чисто бели, отрупани със сняг, замръзнали.

- Това е село. Можеш да се обадиш на Пътна помощ - казва.

- Село? Да се обадя? - не успявам да асимилирам.

- Да, да - хили ми се белият мъж.

- Значи предлагаш да се обадя на Пътна помощ?

- Точно така.

- И от къде ме съветваш да направя това?

- Ами, потърси телефон, все в някоя къща има. Налага се да ни приберат от тука.

- Да ни приберат? И двамата ли? - най-сетне проумявам, че и неговото возило е до тук.

- И двамата - потвърждава той подозренията ми. - Аз мога още малко, но едва ли ще стигна далеч. Не искам да рискувам. Гле`й к`ъв ужас е навън. Предпочитам да закъсам в населено място. Нали знаеш - вълци, турци...

- Вълци? Турци? И къде, според теб, се намираме?

- В малка балканска паланка и, ако се вярва на табелата, се казва Н.

Отчаян лъч надежда блясва в замръзналото ми съзнание.

- Сигурен ли си?

- Слушай, малката, от 20 години съм шофьор...

Той кипва - въобще не му обръщам внимание. Оглеждам се във всички посоки с тайната надежда да се ориентирам. Установявам - трудно, но все пак установявам, че се намираме на селския площад. Веднага пристъпвам към точка 2: а именно да намеря ключовете от вилата на брат ми. Ако съм ги оставила вкъщи, ще се предложа сама за вечеря на първия вълк отвън. Отварям жабката - няма ги. Ровя настойчиво с все по-голяма доза паника в жабката, по барчето, по таблото... Нито следа от ключовете. Брат ми ще ме застреля, но очевидно ще ми се наложи да разбия вратата. Преравям си грамадната чанта под въпросителния поглед на непознатия. Изваждам всичко от нея - папки, писалки, кламеp с листа, репортерския ми касетофон, уолкмен, четка за коса, торбичка с грим, дискети, касети и всякакви дреболии, които правят дисагите ми с тежестта на електромагнит от автомобилно гробище. Лицето ми добива съвсем съкрушен вид. Не само тия ключове ги няма, няма никакви ключове. Тикнала съм някъде и тези от дома.

- Какво, по дяволите, правиш? - пита напълно объркан онзи.

- На какво ти прилича. Само че... О, да, бе!

- GSM-а ли? - с подигравка пита той, докато опипвам задния си джоб.

Сещам се, че закачих връзката с всички ключове на колана и ги плъзнах в дънките.

- Не, ключът - пъхам ги в носа му. - Знаех си, че никога не тръгвам без тях.

- Ключът ли? - той e ошашавен.

- Да бе, ключът. Едно такова метално и озъбено, с помощта на което ще влезем на топло и на сухо, писане. Ако не те е страх да прекараш нощта с непозната, разбира се! - скачам от колата и пътьом се осведомявам дали ще се справя с управлението на неговата. Оня ме следва като гонче в диря. При това ми зарязва Реното с отворени врати.

 - Чакай! - спира ме, преди да съм потеглила. - Можеш ли да се овладееш и да ми кажеш къде ми отвличаш колата?

-  Защо не влезеш да поговорим?! - барабаня по волана с премръзналите си пръсти, загубила търпение за обяснения. - И затвори проклетото Рено! - викам след него истерично.

- Сега ще ми обясниш ли? - пита, щом се настанява отдясно.

- Разбира се - казвам подчертано търпеливо. - Случайно закъсахме в същото село, в което моето любезно братче си е съградило вила. Вила е извънградска къща и се различава от другите само по това, че е извън града. Чат ли си? Уверявам те, че не съм опасна, не буйствам, не приемам наркотици и не вечерям с печено мъжко. И затвори тая врата, за Бога, умирам от студ. Сигурен си, че това се казва Н., нали?

- Какъв късмет, сигурен съм. И вероятно във вилата на брат ти има и телефон - без ентусиазъм пита той.

- Има! Всичко има. И топло, и манджа, и баня. Всичко!

- И, както е тръгнало, ще има и мацка. Супер!

- По този въпрос ще дебатираме по-късно. Сега, за Бога, иди в Реното, освен ако не смяташ, че ще дойде само след нас.

            Той ме гледа известно време в тъмното. Сигурна съм, че нищо не вижда, но ме гледа. Накрая клати глава със съмнение, но отива зад волана на колата ми.

Боже мили! Ето защо не закъсва. Имал си бил вериги. Тръгвам така, че за малко Реното да целуне джипа по задника. Едва се ориентирам в тъмното. Пристигаме. Тъмно. Призрачно. Снегът блести, ще ме ослепи. Невъзможно е да се стигне до вилата, дори с джипа. Идва ми да си трясна главата във волана. Преспите са по-високи от проклетата джипка!

- Е, сега вече наистина закъсахме! - казва ведро моят спътник, застанал до високата над него пряспа. Представа няма колко е прав. Разпервам безпомощно ръце - и аз съм човек, човешко е да се греши. Мустакът отново лукаво се килва на една страна. Отива до Реното и ми хвърля оттам шала и ръкавиците. После вади от джипа лопати - две - и ми подава едната.

- Това е вилата на брат ти, нали? - сочи ми я. Кимвам, наоколо няма други къщи. - E, хайде, де. Тая не е с дистанционно загребване - сочи ми лопатата. Вече разрива мокрия сняг. Перспективата е гадна, но... вълци, турци.

            След половин час сме напреднали едва с метър. Мустакатият отхвърля доста работа. От него се вдига пара и снежинките се топят по лицето и ръцете му. Аз мога единствено да се старая. Силите ми не отговарят на изискванията, знам си го.

- Поне не хленчиш - подпира се той на лопатата. Наблюдава как с мъка вдигам порцията мокър сняг.

- Има ли смисъл?!

- Не, разбира се. Не очакваш рицарски да ти посоча колата, нали?

- Честно казано в момента хич не ми е до еманципация - ядно загребвам поредната лопата и ... пропадам в някакво нищо.

- Ей, не дезертирай! - вика той след мен.

- Господи! Китаец, ела! Скачай бързо тука! - крещя от кеф. Една коричка ни деляла от чистия път. Вятърът олизал мястото почти до вилата. Направо го омел. Скачам и викам - Край! Край на шибаното ринене!

            Той ме зяпа и се подхилква под мустак:

- А колите, малката? Лопатата, хайде! Само малко ще поразширим тоя тунел - поглежда ме извинително. Вероятно изглеждам така, сякаш всичките цифри на лотарийния ми билет съвпадат с голямата награда, но серията е друга. Сълзи напират в очите ми. Обърсвам ги с ръкава. Няма начин! Лопатата. След още час разчистваме пъртина малко по-тясна от джипа и той сяда зад волана. Спира, щом стигаме до нова снежна стена. Китаеца откача въжето от Реното. Разбирам, че се е отказал да прекара съкровището си пред бар-плота в хола. Остава ни метър-два до портата. Този път първа се хващам за лопатата. Загребваме енергично - съвсем тясна пътечка. Колкото да се промушим ребром. Ключалката е замръзнала, но Китаеца я подгрява със запалката си "Зипо". Трудим се рамо до рамо на следващата пряспа. Спасението е толкова близо, а ръцете ми щипят в отдавна мокрите ръкавици. Шубката ми е наквасена и тежи цял тон. Нощта вече напредва, а отгоре ни вали ли вали гадният, мокър сняг. Вече сме пред вратата и Китаеца вади "Зипо"-то. Спирам го съвсем навреме, секунда преди да се е разпищяла алармата. Изключвам я под критичния му поглед. От студ ръцете не ме слушат. Или от радост. Влизаме най-после на топло.

- Господи! На завет сме!

- Мокър съм до кости. Якето ми се е одървило.

Вятърът е вкочанил мокрите ни дрехи и само усилената работа ни е спасила от бялата смърт. Докато аз се мъча да разпаля камината, коленичила пред нея, Китаеца се оглежда наоколо.

- Ще изсъхнем, надявам се - казва той, когато огънят лумва с всичка сила.

- Не ставай глупав! Ще ти донеса нещо сухо и топло от горе. Трябва да пусна парното.

            Не дочаквам отговор. Изприпквам по стълбите. Котлето работи на тихи обороти. Винаги го оставят да гори полечка. Едно да не се изпопукат тръбите, ако замръзнат, второ заради цветята в зимната градина на снаха ми. Никога не съм могла да разбера за какъв дявол й е зимна градина във вилата, но тя изглежда я смята за въпрос на престиж. Пускам кранчетата в две от спалните и пипвам бойлера. Отвън не му личи, но съм убедена, че има топла вода. Зимната градина, разбира се. Стаята ми е точно до нея и, уверявам ви, това съвсем не е случайно. Намирам пуловери, анцузи, някакви блузи и се провиквам отгоре:

- Искаш ли душ?

- Не твърдиш, че има топла вода, нали? - недоверчиво пита той.

- Напротив. Обикновено имам пред вид точно това, което казвам. Ела горе.

Показвам му спалнята му, баня има във всяка стая, тикам в ръцете му сухите дрехи и се стопявам в моята стая, като го оставям да се оправя сам по-нататък.

Никога не съм се събличала по-бързо. Пъхам се без мисли под душа и се оставям на топлата вода - отначало хладка, докато кръвта се раздвижи по замръзналите ми вени, постепенно все по-гореща, накрая едва издържам, кожата ми почервенява. Вече не ми е толкова студено. Обличам се с прекрасното усещане за нещо сухо.

Китаеца ме чака пред камината. Наблюдава ме как простирам мокрите ни якета да съхнат.

- Къде е телефонът? - пита той.

- Сега! - Отивам в хола, телефонът е на бар-плота.

- Нямам навика да спя с непознати жени - вика той от кухнята.

- Ще ти се наложи - казвам съкрушена. Стоя под арката и никак не ми е весело. - Няма сигнал. Изглежда е повреден.

- А, стига, бе! И к'во? Няма телефон?

- Ъхъ.

- Еба си! Ти ме подлъга...

- Искаш ли да ти покажа пътя до джипа?! - прекъсвам го с тон, нетърпящ възражения. - Или по-добре да помислим за прехраната.

- Нямам нищо за кльопачка в колата - свива рамене.

- Тука има достатъчно.

- А хляб?

- Хлябът след час. Снаха ми има чудесния навик да зарежда вилата, като че ли е обявено военно положение. В Ноевия ковчег не е имало повече храна. А и брат ми поощрява това. Той пък има навика да прескача съвсем импулсивно понякога. По-често "импулсивно" води по някоя мацка.

Разяснявам навиците на брат ми на Китаеца, докато меся хляба и размразявам месото. Той ме зяпа без интерес. Домакинските ми способности изобщо не го впечатляват. По-скоро е впечатлен от личността на брат ми. И в частност от вилата му.

- Твоят брат да не работи цар? - пита, сочейки наоколо.

- По-лошо. Митничарче - оправдавам лукса с добре премерена доза свенливост. - Реното ми е подарък от него. Снаха ми щеше да го глътне.

- Завалията! - съчувства му Китаеца. Била съм права да го кръстя така. Прилича малко. Очите му са бадeмови, полегати, с дълги мигли, като че ли е сложил аркансил. Оттенъкът им е червеникав в най-актуалния за сезона цвят за коса. Неговата коса обаче не е махагонова, а силно прошарена на слепоочията, лъскаво черна назад. Когато се усмихва, мустакът му се изкривява лукавo, като че ли само половината му лице се усмихва. Трудно може да се определи възрастта му, лепвам му 40. Все едно. Не ме интересува.

- Абе тебе не те ли е страх? - пита той. - Ами ако съм някой маниак, еба ти? Не те ли е шубе от непознати?

- Е, да се запознаем, щом толкова държиш. Викат ми Роня.

- Как, как?

- Роня. Идва от Вероника.

- Аха. Аз съм Вальо. И позна, че ми викат Китайчо. Това достатъчно ли е?

- Какво повече? Знаеш, че брат ми е митничар, че има ужасна жена и две дребни синчета, плюс куп любовници. Знам, че от 20 години си шофьор и че майсторски ринеш сняг, след като си проявил глупостта да вземеш на буксир някаква закъсала на пътя, с която нямаш намерение да спиш, понеже не ти влиза в навиците. Нужно ли е още?

- Еба ти! Как го каза...

- Искаш ли нещо за пиене? Абе, що ли те питам. Какво да бъде?

- "Дъмпъл"! - казва с апломб. Ама тоя май не разбра, че брат ми е митничар. Въобще не вярваше, че може да има "Дъмпъл". Да, ама има. Донасям го и се настанявам до камината срещу него.

- Това питие е от такива като мен - намеква критично.

- Всичко наоколо е от такива. Така че остави съвестта ми на мира.

Усещам, че не ми се говори. Изпаднала съм в едно от неконтактните си настроения, а обикновено в такова състояние и аз самата не мога да се понасям. Бог ми е свидетел, че се опитвам да вържа разговор, но всичките теми ми се виждат глупави, а идеите неподходящи. Така че си мълча.

- Какво става с вечерята? - интересува се той.

- Питката трябва да иде на нивата - изтърсвам глупаво. Уискито май ме хвана. Вальо се разсмива. Хубаво! Точно в този момент се улавям, че се опитвам да се влюбя в него. Изтъквам си красотата на дрезгавия му глас, червеникавият отблясък на очите му, одухотвореното му лице, излъчването му... Като че ли всичко това има някакво значение! Просто се самонавивам. Усещам го, но съм дяволски безсилна да го спра. Хапваме. После прибирам, подреждам, мия - с две думи, мотая се. Очаквам! Очаквам, като всички, да започне да ми сваля звезди. Вместо това той казва:

- Въобще не разбрах, че си жена, докато не ми тикна въжето в ръцете. С тая шапка изобщо не ти личи. На колко години си?

- На 30. И знам, че не ми личат.

- Почти сме наборчета. Ще си лягаме ли?

Кимвам. Кротко, без емоции, се качваме горе. Той делово се съблича. Ляга в леглото ми. Отмята завивката и ми прави знак, че ме чака. Гледам го потресена. И възхитена. Не мърдам от вратата. Стоя и гледам. Хубавото му тяло, щедро снабдено с всички мъжки атрибути. Представям си колко жени си мечтаят за подобна физика. Аз обаче се спипвам, че не си мечтая. Някак не ми се иска да се хвърля в прегръдките му, копнееща за ласките му.

О, да! В тази дума всъщност е разковничето на необяснимата ми сдържаност. Сигурна съм - ласки няма да има. Потресът ми се е родил в невероятно-деловата атмосфера. Не може да бъде! Очевидно е, че съм желана. Е, да, де, ама...

Свивам рамене. Какво толкова му умувам! Делово се събличам и се гмурвам до него в леглото, което е твърде тясно за двама, освен ако не са един върху друг. Все някак ще успея да внеса романтика в тая работна обстоновка. Та това най-после съм аз!

Обаче не успявам. Хубаво, ама душата ми е празна и студена. След часове изтощително чукане не се чувствам удовлетворена. Вальо е топъл, реагира на всяко мое докосване - сдържано. Пести се. И когато аз се уморявам да се раздавам, свършва, скача от леглото и със завидна деловитост ми обяснява, че стаята му е в съседство. Сякаш не знам.

Часове след като е излязъл. Лежа кротко. Още потръпвам от студ. Гола и незавита съм, но парното бълва горещ въздух. На тялото ми не му е студено. В душата ми обаче вее хлад. "От години все така аз съм след концерт сама и разговарям с празните места..." Чие ли беше това парче? Уж съм печена, а сълзи напират в очите ми. Чувствам се употребена. И с право.

Мрачни мисли. Вальо не е първият почти непознат мъж в леглото ми. Повечето от тях са непознати за мен. Не знам нищо за тях, освен ако сами не решат да ми се разкрият. Впрочем и тогава не помня много от съдбите им. Само най-важното - за картотеката. Толкова съм ангажирана със самата себе си, че оставям тези части от живота им, в които нямам пряко участие, да преминат покрай ушите ми транзит. Спомням си ги, колчем решат да ми ги разкажат повторно. За да ги прекъсна. И го правя с голямо удоволствие. Убедена съм, че единственото стойностно нещо, за което си струва да се разговаря, е моята особа и в частност чувствата им, свързани с мен. Е, първият път любезно ги изслушвам, и то пак заради себе си. За да напипам тънката струна и после да свиря на нея, както и колкото си поискам. Докато не ми омръзнат. А мъжете обичат звука на собствения си глас, особено когато (погрешно) си мислят, че са умопомрачително остроумни. Години след това повтарят пред жените си, че същата тъпа случка се е сторила адски забавна на едно старо гадже ... как й беше името, а, да, бе - Роня. Спомнят си ме с умиление.

А този тук ме употребява и отива да спи в стаята си. Недоумявам как все още устоява на безспорния ми чар! Но какво толкова има да недоумявам. Ако аз бях Вальо, вероятно щях да съм същата. К'во ми дреме за някаква трътка, дето само чака да отметна завивките и с телешки възторг се търкулва в леглото. И що да й се престаравам?! Ръгай, Генади, и толкоз!

Не ми е приятно да си го мисля, но си го мисля! И съм ядосана! И понеже не на шега съм ядосана, скачам от леглото и отивам в кухнята. Разпалвам огъня, правя си кафе и сядам пред камината да го изпия. Пуша, пия кафе и зяпам в пламъците. Довлякла съм си плетен стол и съм се свила в него като бито коте. И минавам през всичките си типични настроения - от плахост, през срам до горко самосъжаление. Накрая решавам, че всичко това е излишно. Нямам думата при свършен факт и туй-то. Я по-добре да помисля за прехраната, отколкото да потъвам в потоци от мирова скръб.

Залавям се да правя банички, за да убия време. Освен това чувствам вълчи глад, по-добре да хапна, преди Вальо да е станал, и да се скрия в спалнята ми, докато реша какво да го правя.

Да, де! Ама той слиза точно когато вадя тавата с баничките от фурната. Не искам да се цупя, но се цупя. Колкото и да го разбирам, все пак аз съм аз, а не той. И ми е обидно. И ми личи. Китаеца се подхилква под мустак. Носи каничка с кафе. Притегля ме към себе си, целува ме по врата под ухото. Ама какво ми става?! Цялата прималявам. Ама и аз съм една! Усмихвам се:

- Сядай, първо ще ядем.

- А после? - блещукат дяволито червените му очи.

- Пътна помощ, забрави ли? - парирам го.

- Не съм. Телефонът не бачка.

- Можем да слезем до селото - предлагам напосоки.

- Не можем - припомня ми той.

- Зная - принудена съм да призная. Колите са напълно затрупани, от нашия тунел и помен не е oстанал, а вали ли вали. И няма изгледи да спре. С тревога гледам ледената фъртуна отвън. През прозореца, затрупан до средата, прозират едвам грамадите на трите бора отвън, не се и забелязва гордостта на снаха ми в стил английски парк с подстриганите чемшири. Миналата нощ започна като дъждец и бързо се обърна в мокър сняг. Днес вече трупа истински януарски преспи, макар да е едва средата на ноември. Трупа и навява, навява и трупа. Няма телефон, не можеш да намериш помощ, не можеш дори да стигнеш до цивилизацията. Нощес спря и тока. Тъкмо слушах бюлетина за пътната обстановка на радио "Хоризонт". Селото се оказа в район, в който е обявено бедствено положение. Напълно сме изолирани. Казвам го на глас.

- Изглежда ще трябва да са примирим с това - казва той. - Поне ток да имаше.

- Може и никога да не дойде. На генератор сме. Нямам представа защо спря. Нито пък знам как да го отворя, камо ли да го поправя. Парното е на дизел, има петромаксови фенери, ще готвя на дърва. Само батерии за радиото не можах да намеря.

- Ако можеше някак да стигнем до колите. Имам резервен акумулатор - разсъждава той на глас. Да, ама за това трябва яко ринене.

- Ще те търсят, малката - предполага.

- Няма. Свикнали са с моите изчезвания - успокоявам го, но знам, че ще ме търсят. Бях тръгнала да върша работа, но не стигнах. И едва ли скоро ще стигна, а дотогава - я камилата, я камиларя. Не стига провалът на работа, дето я дебна от месеци, ами, отгоре на всичкото, потъвам вдън земя. Шефът ми беснее и търка очилата си без нужда до блясък през минута. Иван също ще ме търси. Като си припомня как потръпва и тихо стене, като зашепна в ухото му, цяла настръхвам. Улавям се, че ми липсват жълтите му котешки очи, шокиращата му бяла коса, нежните му ръце на хирург.

- Какво има, малката? - Вальо е озадачен от унесения ми поглед. Сигурно му се виждам странна.

- Нищо, нищо - смутолевям, колкото мустакът му да се килне на една страна. Присвива очи, изглежда е наясно с еротичните ми мисли и ми дава да разбера, че предизвиквам единствено присмех. Дали да не се опитам да събудя все пак някакво чувство - повече от всичко имам нужда от близост. Но се отказвам. Китаеца е толкова делови, че ме залива отвращение, като си спомня за снощи. Мечтая си за Иван, с който сме в непрестанен конфликт, с него можем да се разберем само на едно място, независимо от цвета на чаршафите, но пък се разбираме дяволски добре там. Дочувам, че Вальо ми говори нещо за "другия път".

- О, не! - енергично протестирам.

- Охо! Сигурно искаш да ми се закълнеш, че никога няма да има друг път! - надсмива ми се.

- Откъде да знам, по дяволите, дали ще има? Да не мислиш, че знам с какъв акъл ще се събудя утре? Само че, ако ти, глупав самец, си въобразяваш, че можеш да ме употребяваш, без да дадеш и тоничко от себе си, горко се лъжеш. Искаш ли кафе?

- Започваш помалко да ми харесваш - казва, като поема от ръцете ми чашата с кафе.

- Невероятно! И к'во?

- Ще видим к'во. Не си сантиментална.

- Не съм. Има ли смисъл?

- Е, тъпо е - казва разсеяно, но аз съм захапала стръвта.

- Тъпо е, я. Да те баламосвам с категории като "никога" и "завинаги" и прочие салати, сякаш ще ги изпълня някога.

- Никога, завинаги, ти си ми втория...

- О, да! Щом не си първия, има ли значение кой под ред си?

- А твоите колко са? - любопитства.

- Наистина ли искаш да знаеш? И не те ли е страх, че мога да те засипя с потоци сладникави спомени или глупости от рода на "последният ми приятел имаше много малък пенис, има-няма 25 см"?

Вальо се смее с глас.

- Наистина ли си мислиш, че ги броя? И си ги отбелязвам с резки на тотемния стълб до спалнята?

- Не си любопитна?

- Може и да съм лековерна, но не съм любопитна.

- И даже не си светица?

- Не съм. Е, може някоя Магдалена, преди да срещне Исус...

- Как ти беше името?

- Роня. Лепнаха ми го другарчетата.

Мълчим. Той ме гледа. Безстрастно, чувствам се, като на доктор. Спирам да му обръщам внимание. Ясно ми е, че разговорът е дотук. Обаче ми е скучно.

- Слушай! - кипвам - Комуникирай си с мене. И без това сме, като в затвор.

- Добре, де. Не си ли комуникираме?!

- О! Това ли било контакт?! Не се ли чувстваш скучен?

- Аз ли? - стъписва се. - Ами... може и да съм. Винаги ли?

- Аха. `Айде сложи душа на мъка, поне докато сме принудени да се търпим. Глезена жена съм, свикнала съм на внимание.

- Ъхъ! - кима усърдно, га че ли е разбрал. За него май съм пълна мъгла. Чудя се защо не се опитва да ме разбули, поне щеше да ми е интересно. Смея се и той пита какво толкова се веселя.

- Хрумна ми, че за тебе съм гъстък туман и се почудих защо не се опитваш да ме разбулиш, но се сетих, че си шофьор от 20 години.

- И к'во от т'ва?

- Ами редно е да си свикнал с мъглата, приемаш я просто като част от пейзажа. Досадно, но неизбежно зло, нищо чудно, че не се опитваш да я премахнеш.

- Брей, умницата ми! И к'во още откри за мене?

- Че си едновременен - небрежно махвам и тръгвам за напитки. Той е направо шокиран. Донасям чашите и той любопитства:

- Ама как се изразяваш само! Едновременен?! И к'во според тебе значи това?

- Ами досадно-интересен, мълчалив бъбривец, нежен грубиян, бързащ ленивец. Ей такива работи. Прoсто и двете крайности при теб са някак едновременно проявени. Едновременен си.

Той подсвирква. Впечатлих го! Край!

Обаче, вместо да се създаде близост, атмосфера на откровение, като на филм виждам как хлопва вратата под носа ми. Преди да съм успяла да го разголя. И да го уязвя, може би. Вече съм сигурна - този мъж е раняван и сега го е страх да не го заболи отново.

- Зодия Близнаци, обзалагам се - довършвам фразата нескопосано, колкото да кажа нещо, не че ме интересува толкова зодиака.

- М-да - кимва отчуждено. Няма никакво намерение да продължава разговора.

Затова млъквам и аз. Не че държа непременно да ми работи устата, но ми е адски скучно. Имам нужда от стойностна компания, но Китаеца не може да ми я предложи. Било, защото не му стига пипе за това, било, защото не му се иска да ми се хаби. Все едно. Резултатът е еднакъв. Скривам се в стаята си, докато той се впуска да рине сняг, като че ли от това зависи живота му. Сякаш светът ще свърши, ако тутакси не стигне до колата за проклетия резервен акумулатор. Невил си е на пръста, че ще слуша радио и туй-то. Аз пък се радвам на тишината. В ежедневието, докато слушам емисиите на "Хоризонт" сутрин, се разхождам по всички заети телевизионни честоти да гледам новините и изчитам всички по-важни вестници - поне заглавията. Но тук не ми остава друго, освен да се радвам на тишината, на липсата на радио, телевизия и особено вестници. Тишината на това забравено от Бога място ме омайва. Наслаждавам се дори на писъците на зимната хала. Свивам рамене. Мъжка му работа. Никой разумен довод не е в състояние да го спре. Нека рине, к'ва друга работа има.

Унася ме сън. И спя до забрава. Събужда ме непривичен шум. Вальо е успял да стигне до колaта си и дори се е върнал невредим. С шибания акумулатор. Чувам го да пуфти тежко долу и след минутка зазвучава "Хоризонт". Пътната обстановка в региона е все същата. Бури, снежни виелици, поледици, изпокъсани далекопроводи, няма ток, вода, телефонни връзки. Обявено е бедствено положение - това си го знаехме. Гражданска защита обаче действа. Браво, момчета! Ще ви дочакам спейки, понеже нямам компания, а брат ми в София няма свястна библиотека, камо ли на вилата. Отново потъвам в безпаметен сън.

Събужда ме нещо. В стаята е призрачно тъмно. Изглежда е нощ, но снегът осветява през прозореца, като с лампа. Но не с очите, по-скоро с кожата си долавям как Вальо се вмъква под завивките. Гол. Горещ. Ръцете му ме търсят. Нищо друго не му остава, освен да спи и да се люби с мен. Очевидно се е наспал. И за да разсее скуката, а и понеже не рискува да си говорим междувременно, търси тялото ми. Затова е тук. Затова ръцете му са толкова пламенни.

А аз, видите ли, спя като пън. Отказвам дори място да му направя. Знам! Усети ли, че съм се разсънила, тоз час ще се превърне в парченце лед. А има талкова интимност в това промъкване. Само че! Усети ли ме будна, край на интимността. Отново ще се затвори. Ще ме остави да се раздавам. Изглежда предпочита да си остане загадка за мен. Или поне не толкова лесен ребус. Колко комплекси!

А сякаш е завършил майсторски клас. Отдавна съм готова, но той не бърза, така е добре, така е ...

- Роня - шепне в ухото ми - Роня, дъщерята на разбойника...

Не съм и подозирала, че чете Астрид Линдгрен. И ме прегръща задъхано, и шепне глупави думи, и стене тихичко. Не бърза. И не се пести. И аз не бързам. Напълно отдадена, се оставям да ме качва по своя си начин стъпало по стъпало към възторга. Докато не започвам да викам. Абсолютно съм сигурна, че никога и с никого преди това не съм го правила. Преди това.

Лежим. Тихо е.

- Роня, дъщерята на разбойника! - харесал си е това прозвище. - Май ти си самият разбойник. Винаги ли се хвърляш в леглото с непознати?

- Особено с непознати. Но се случва рядко. Малко са хората, които не познавам. А като попадна на такъв, гледам да не изпускам случая. След пет минути вече ще го познавам. Но не винаги попадам на такъв, дето да ме възбужда все пак, и така невинаги се хвърлям в леглото с непознати.

- А аз възбуждам ли те?

- Не сме ли в леглото? Да не би да ми намекваш за вярност, любофъ и прочие? Имай предвид, че ги възприемам като мръсни думи.

- Ами ако съм женен?

- Е, и? Ако не ти повярва, разчитай на мен, ще свидетелствам.

- Хич ли не те интересува?

- А тебе к'во ти пука? Нали взимаш, каквото ти дават? Или те е страх да не ти се лепна?

- Не е приятно.

- Не е, прав си. И аз не обичам лепките. Знаеш ли к`во, дай ми грешен телефон, а?! Искаш ли нещо за пиене? - ставам.

- Вода.

- Това здравословно хранене ли е или се чувстваш мръсен?

- А ти не пиеш ли твърде много?

- Би ли ми препоръчал нещо друго в създалата се ситуация?

- Например приготви нещо за ядене.

- Например аз вече засолих с нещо ала натюр, а за теб има долу в кухнята.

- Това цинизъм ли е или греша?

- В чист вид, не грешиш. Идваш ли? Или предпочиташ да те изхвърля от леглото, след като се напия сама?

Предпочита да го изхвърля. Сядам в плетеното си кресло пред камината. На масичката до мен паркирам купа с лед, бутилка и чаша. Една. Така или иначе ще се напивам сама. Огънят гори и ме облива с жега. Оставям се да ме гали на голо. Харесвам тялото си с още живия спомен за летния тен.

- Тази поза е опасна - чувам вальовия глас. Не съм усетила присъствието му, явно се е отказал от изгнанието си. Оставам си в скандалната поза. Той си налива питие, пали цигара.

Сама не разбирам как съм започнала. Разказвам се. И хич не ми пука дали го интересува, дали се прозява от досада и дали ме разбира. Не би ме впечатлил, даже да започне да хърка, като бенгалски тигър. Би ме спрял само, ако ми възразява, ако започне да ме упреква. Но той мълчи. Както и да реагира, езикът ми е твърдо решен да му разкаже мислите ми. Все ми е едно. Зяпам право в огъня. И говоря.

За самотата. За свободата. Няма спор, свободна съм, по-свободна от много други. Свободна съм да избирам. Сама вземам решенията, сама ги привеждам в действие. Не се притеснявам да мисля на глас. Не ми пука, че ме смятат за ексцентрична, че в най-добрия случай ме наричат странна. Не лъжа. Не се впускам във фалшиви чувства, не се чувствам длъжна да правя каквото и да било само за да се харесам.

Свободата обаче граничи със самотата. И тази граница е така неуловима, че понякога се чудя дали изобщо съществува. А аз мразя да се обвързвам. Oт страх. Да не загубя свободата си. Обичам да обичам, но мразя да се влюбвам. Защото влюбването и обичта са различни неща. Толкова различни. Когато човек е влюбен, гради планове, терзаят го съмнения дали нещо няма да му попречи да ги реализира, дали другият ще издържи нелекия път до светлото утре, дали няма да бъде зарязан на половината път. Зависим е.

А обичта. Обичта е свобода. Свободата да не градиш въздушни кули, да приемаш нещата такива, каквито са, да простиш. Обичта при това си е твоя. Нея никой не може да ти отнеме, даже и обектът на чувствата ти. Даже и ти самият. Тя няма механизъм, не може да се обясни, не може да се оправдае, дори съзнание няма. Нея или я има, или я няма. Тя няма разум, тя е внезапна и може да бъде мигновена. Обичта е великодушие. Тя дори не се интересува дали е споделена. Тя е нирвана.

Чувствам, че се увличам. Млъквам. Той също мълчи. Дълго. Пушим и бавно отпиваме.

- Излиза, че си ужасно самотна.

- Да, така излиза.

И тук изливам в думи неща, които и пред себе си не съм признавала. Че самотата ми тежи. Все по-често се улавям, че имам нужда от някого до себе си. Някой, който да ми дава усещане за сигурност. Макар да не съм съвсем наясно какво точно разбирам под сигурност. Приятели? Имам предостатъчно, готови да ме изслушат, готови да ми помогнат. Материално съм обезпечена. И любофъ си имам, понякога в повече. В емоционален план уж ми е стабилно. Имам обаче нужда да се събудя до някого. Някой, който да ми топли гърба, който мога да пратя на пазар, да ме пита как ми е минал деня, да му разкажа нещо гадно срещу порция съчувствие. Да ме чака... Да го чакам...

- Трябва да се омъжиш - соломоновски заключaва Вальо, след като е размислил дълбоко.

- Хм! Не съм сигурна. По-скоро трябва да заживея с някого. Бедата при мен е, че умирам от страх някой да не сложи ръка на скъпоценната ми свобода. Страх ме е от планираното, от делничното, от навика, от "трябва" вместо "искам".

- А ти наясно ли си какво искаш? Май искаш един единствен човек, хем да е стабилен, улегнал и сигурен, хем всеки ден да е различен.

- И к'во от това? Аз го мога. Защо и друг да не го може? Знам какво искам. Искам някой неуловим, та все да го гоня и непредвидим, та никога да не знам какво ме очаква. Такъв, който да разгадавам всеки ден и щом реша, че всичко ми е ясно, той да се променя напълно. Аз съм Близнаци, казват, че има и други непостоянни зодии, но само Близнаци могат да сменят по три-четири характера на ден. Нека и той да е Близнаци, ако това решава въпроса.

- Осъзнаваш ли, че се опитваш да си клонираш някакъв образ?

- Напълно! Гадно ли е? - хич не ми пука дали му се струва гадно. На мен пък ми е забавно и продължавам. За първи път се чувствам близо, поне толкова близо, колкото да си изясня какво точно искам. - Той трябва да има бърз и защо не палав ум, който да импонира на моя. Да се занимава с нещо интересно, за да има купища истории в запас. Да мисли нестандартно, та като свършат историите, да измисли нови. А защо не и ексцентрик?

- Да, бе, да! Атлетичен красавец, със силни ръце и изградени хигиенни навици - възмущава се Вальо.

- Защо не? Не е длъжен да е атлетичен красавец. Мъжете погрешно си мислят, че мускулестото тяло възбужда жените. Все ми е едно как изглежда, стига да не се стряскам от него. И да не е с по-крехки рамене и по-изящен глезен от моите. От ръцете му обезателно трябва да се излъчва сила, добре е от целия да лъха сила. Да има излъчване, характер. А в изградените хигиенни навици не виждам нищо вредно. Не е зле и очите му да се хубави, по възможност особени и интересни - падам си. А! И без приятен глас няма да мина, лошите гласове ме отблъскват.

- И да не го срещаш често по възможност.

- А? Това пък за какво? Нали ще живея с него? Що за жилище ще е това, в което няма да се срещаме често? - успя да ме заинтригува.

- Какво целиш, малката?

- С кое? - наистина не вдявам.

- Ами с това! Такъв един пич, зодия Близнаци, едновременен, с чистички силни ръце, с интересни - да речем червеникави очи, с приятен дрезгав глас, с интересна професия - да пътува много например, че да не ти омръзва. С други думи едно тираджийче би те устроило.

Не проумявам сарказма в гласа му и това ме принуждава внимателно да следя хода на мислите му.

- Вероятно би ме устроило - кимам озадачена.

- Да речем около 40-годишен, с прошарена коса. Може и Валентин, а?

Тук вече се разсмивам с пълен глас. Ама тия мъже! Всъщност жените са виновни. Вероятно са му играли толкова номера, че е свикнал всичко да приема с недоверие. Образът, който обобщено ми представи, общо взето е изграден от мои цитати. Само дето не знаех, че е тираджия. Смея се от сърце под възмутения му поглед.

- Що? Ти да не би да се предлагаш? - хиля се, за да го дразня. - Не, забрави. Тая оферта не я приемам.

- Аз ли оферирам? Аз ли? Стори ми се, че ти си тази, която оферира! - обвинява ме яростно.

- Така ли? Това изобщо не беше оферта.

- О, извинявай! Сигурно съм се объркал!

- На мен пък ми се струва, че си мнителен. При това излишно мнителен. Защо да оферирам, когато не си подхождаме?!

- Ха! Така ли стана? Котката не пада по гръб, а?

- Виж, сериозно - очевидно е, че не си подхождаме. Все пак с тоя хипотетичен тип трябва да си партнираме и в леглото, разбираш ли? - кротко му обяснявам.

- Ами само преди часове какво правихме в леглото, бе миличко? - искрено се ядосва Вальо. - Поправи ме, ако греша, но май си партнирахме!

- Поправям те. Преди часове аз и ти се разминавахме в леглото. Не. О, не! Това между нас не беше партньорство, а някакво дебнене. Или още по-зле - убиване на скуката! И ако не беше тя, едва ли ще съжалявам, ако спрем да повтаряме тия смешни движения.

- Така ли? - заяжда се. - Можеше да ми кажеш, че не ме бива.

- Не обръщай думите ми против смисъла им. Ако исках да ти кажа, че не те бива, щях да ти кажа точно това. Виж. Не мога, а и не искам да отрека, че си добър, дяволски добър любовник. И не го отричам. Само че аз и ти гледаме по различен начин на секса. Ти го възприемаш като ангажимент, нещо като яденето - трябва да го практикуваш, за да живееш. Аз пък намирам, че сексът е изкуство и отказвам да го превръщам в ангажимент.  Според мен той е възторг и вдъхновение, а не стока от първа необходимост. Всеки, разбира се, има право да го възприема, както намери за добре. Ни най-малко нямам намерение да те убеждавам да смениш възгледа си по тоя въпрос. Извини ме, но и аз не искам да се отказвам от моите си представи. Така че трябва да ти стане ясно, че на мен само природни дадености и перфектна, но бездушна техника, далеч не са ми достатъчни. Трябва ми духовен контакт, който при това да е на такова ниво, че да ме доведе до границите на божественото, а защо не и да ги премине. Не казвам, че не бих го правила повече с теб, но съм убедена, че няма да ми липсва.

Наистина искам да ме разбере. Чакам да оцени откровението ми, колкото и да съм наранила мъжкото му самолюбие. А то е не само наранено. Той е втрещен.

- Значи не ти доставям удоволствие? - успява само да прошепне.

- Физическо - да, безспорно. Не мога да си кривя душата. Никога не съм викала преди теб, например. Но трябва да си призная, че минаваш през мен като тайфун и след теб не остава нищо, празно е, пусто и дваж по-самотно. А нали точно от това бягам, нали говорихме, че имам нужда от съвсем друго нещо - обяснявам му възможно най-търпеливо. Млъквам. Оставям го да асимилира. Хрумва ми обаче друго и казвам:

- Я ми кажи защо си решил, че те искам? И защо се дърпаш с всичка сила? Защо просто не ме оставиш да си изживея увлечението, в което, според теб, несъмнено съм хлътнала? Защо ме амбицираш да доказвам пред самата себе си, че още не се родил мъжа, който да устои на моя очеваден чар? Не разбираш ли? Ще премина планини, за да ми паднеш в краката, макар и вече да не знам какаво да те правя. Не проумяваш ли? Увлечението ми ще трае толкова по-дълго, колкото повече отказваш да го възприемеш?!

- Браво! - казва все още ядосан. След миг обаче размисля - Ами ако толкова ти хареса, че решиш да останеш?

- О?! Застраховка? Има разбира се такава алтернатива. Но, скъпи мой! Не забравяй, че за да ми хареса чак толкова, е нужна поне хармония между нас, и то не само в леглото. А това означава, че и на теб ще ти хареса. И тогава, опасявам се, притесненията ти ще бъдат не дали няма да ти досаждам, а дали ще успееш да ме задържиш - завършвам победоносно, загръщам се зиморничаво в натруфения халат на снаха ми и фръцвам задник към спалнята си. Вальо се нуждае от време, за да асимилира всичко това. Най-вече да проумее, че нямам намерение да го превръщам в своя домашен любимец. Ама че са смешни тия мъже. Бедата при тях е, че имат еднакво мнение за всички жени. И че никога не го променят, щом веднъж се е скофтило.

Този път Китаеца е решил да ме накаже. Два дни спи без прекъсване, не излиза от стаята си. Продължава да вали ту дъжд, ту сняг. Макар да разбирам, че всеки има нужда понякога да остане сам със себе си, вече започвам да нервнича. Ужасно скучая. Единствената ми забава е да готвя и да пия. Сама ми е малко неловко да се наливам, затова готвя. Дълго и стараталено украсявам блюдата точно според готварската книга на снаха ми. Подпукала съм я по азбучен ред. Рисувам с фондан разни бисквити, пасти, глезотийки. На втория ден Вальо изоставя доброволното си изгнание. И тутакси започва да се заяжда с мен. Подиграва ми се на изисканите блюда, ленените салфетки, свещите. Непрекъснато повтаря: "Аз съм шофьор, аз съм шофьор!" сякаш това има някакво значение. Кипвам:

- И се държиш като простак, защото това ти се струва достатъчно шофьорско? Виж, просто сме принудени да се търпим. Нямам никаква идея с какво да си уплътнявам времето. Не мога да изляза от шибаната вила, не мога да чета, не мога да работя, дори един свестен разговор не мога да проведа. Какво, по дяволите, предлагаш да правя? Освен тия боклуци? - помитам с длан масата и по пода се посипват бисквитки и пасти. Въобще не ми пука. Скачам с намерение да изляза навън, но изоставям плана си, защото пред вратата някак се е появила снежна стена. Затварям я с трясък. Гледката поохлади нервите ми донякъде. Кротко се заемам да почистя разпиляната на пода храна. Вальо безстрастно ме наблюдава. Следи с очи движенията ми. По всичко личи, че е изоставил първоначалното си намерение на всяка цена да се заяжда с мен. Приключвам и се отправям за кафе към бара. Гласът му ме застига, спирам, но не се обръщам.

- Аз съм шофьор - звучи с извинителен тон. - Лягам си сам, ставам сам, живея сам, а камионът е моя дом. Там няма кой да ме глези. Няма на кого да казвам "лека нощ", "добро утро", "мерси". Не можеш да ми се сърдиш, че съм отвикнал от тия подробности.

- Искаш ли кафе? - питам, правейки се, че не съм чула. Това е моят жест за затопляне на отношенията.

- С коняк ли?

- С коняк. Или предпочиташ малка салатка с двойна кайсиева?

- Бива. Но само ще пием, нали?

- Договорено!

Още не съм се обърнала, стоя неподвижно под арката. Не съм забелязала, че той е зад гърба ми. Усещам го инстинктивно. По топлото излъчване на тялото му. Прегръща ме през раменете. По братски. Замислено ме целува по косата. Облягам се на гърдите му.

- Той чака ли те? - пита замислено Вальо.

- Сигурно.

- Отговаря ли на онова описание?

- Не съм се замисляла. Къде ще пием ракията, пред камината ли? - питам делово, за да прекратя тоя конфузен разговор, от който ме лъха безпокойство. Донасям салатата, а той нарежда чашите и бутилката. Седим, пийваме и разсъждаваме над достойнствата на батковите запаси и собствената си висока питейна култура.

- Защо още не си грабната от някой домошар, дето си пада по семейство, розова къща с петунии и куп деца? - пита той уж между другото.

- Не се давам лесно. А ти? Развод ли?

- Три. Пречат ми на схващането за демокрация. Всъщност, лъжа те. Имам си принципи. Един от най-главните е, че мъжът трябва да издържа семейството, а жената да се грижи за къщата. Сигурно заради това твърде много пътувам, а те все не успяват да ме дочакат.

- Твоите жени не работят ли? Ти затова си се и развеждал.

- Така ли? И каква е връзката?

- Няма по-скучаещо същество от човек без работа. Направо се чуди каква занимавка да си намери. И се обзалагам, че докато ти въртиш геврека по пътищата, те са ти намирали заместител. От скука, не че не те харчат. Моят съвет е следващите ти жени да бъдат заети с някаква работа. И колкото по-заети, толкова по-добре.

- И като се прибера от път, кой ще ме чака, кой ще ми се зарадва, кой ще ме посрещне?

- Хм! Чакането е малко уморителен процес. Мразя да чакам. Налей ми.

- Пиеш юнашки за жена.

- Не съм типичен пример.

- Да. Мислиш като мъж.

- Да. Мисля, като мъж, работя като кон. Не знам дали успявам да се държа, като лейди. Май само това ми липсва, за да спечеля напълно мъжкото уважение.

- Ако жена ми беше оплескала така пода... - казва заканително. - Ти някак знаеш къде да спреш, как да замажеш нещата. Извинявай, не бях прав. Пастите изглеждаха доста добре.

- Знам. Бях ядосана.

Вальо се подсмихва под мустак. Вече започвам да свиквам с тая полуусмивка. Ни в клин, ни в ръкав, той изтърсва.

- Ами ако наистина постигнем хармония?

- Каква хармония? - не вдявам веднага.

- Ами онази. Дето ти ще поискаш да останеш с мен, пък аз ще се чудя как да те задържа по-дълго.

- А, онази ли... Не знам. Ще му мислим, като я постигнем. Ако това изобщо стане някога.

- А той?

Това вече го разбирам. Очаквала съм да ме пита за Него.

- Той ли? - махвам небрежно. - Той?! Не знам.

Вальо ме гледа с очакване. Интересно му е.

- Е, добре, де. Ще ти кажа. Ексцентричен, интересен, умен, духовит, страхотно еротично излъчване, удивителни жълти очи, магнетичен, с хубави силни ръце, приятен глас и ... изградени хигиенни навици. Харесва ли ти?

- Идеален е. Одобрявам. Всичките ти желания на куп. Той различен ли е? Интересен ли ти е?

- Различен от какво? И защо винаги да ми е интересен, глупаво е да го искам?

- Кое?

- Ами това - да ми прави интересното всеки път. В крайна сметка всеки си има своето вътрешно пустинно островче, на което понякога му се иска да се оттегли. Аз си го имам и не си го давам, не мога да настоявам и той да изостави своето, та да ми прави веселбата всеки път, щом ми се прииска.

- Умопомрачително. Ако си искрена.

- Животът е толкова кратък, нямам никакво време да блъфирам. А и не си струва труда, аз обичам да изпипвам нещата, дори и лъжите.

Вальо се замисля за нещо си. Предпочита да зяпа в огъня. После ми признава, че е изпълнен със завист към Иван.

- Роня, дъщерята на разбойника... Хубав човек си ти. Хубаво момиче си, но ти си го знаеш. Няма нужда да ти го казвам.

- Не и ти! Не мога да не застана нащрек, когато точно ти ме ласкаеш!

Той оставя забележката ми да мине покрай ушите му. И все така замислено добавя:

- Тази нощ ще постигнем хармонията. Ако това ще те направи щастлива, мисли, че го правиш с него - казва някак свенливо. Ето това вече ме шокира.

- Да се любя с теб, а да мисля за Иван? Но това е скандално глупаво!

- Защо? С него те свързват толкова неща, а от мен те делят още повече.

- Очевидно! Само че държа да остана вярна на себе си. Колкото и неща да ни свързват или делят.

- Аха. Не искаш да му изневеряваш - кима той, като че ли му е ясно. И като че ли не съм изневерила на Иван поне пет пъти само с него и само откакто сме тук. - Така би изневерила и на двама ни.

- Какво значение има в случая дали изневерявам на Иван, на теб или и на двамата? Не искам да изневерявам на себе си, това е по-важното.

Вальо допива последната глътка в чашата си. Оставя я. Става и без да ме поглежда, пътьом към стаята си, вирва пръст:

- И помни! Тази нощ! Ще бъде различно!

Изпращам го с очи, пълни с умерен скептицизъм. Не ми се вярва да е много по-различно, но звучи като заклинание. Чак ми става любопитно.

Още не стигнал до горния етаж, всички лампи в къщата светват. Забравили сме да ги угасим, когато токът спря. Най-ненадейно обаче генераторът се самопоправи. Изглежда ни съжали и тръгна. Касетата жално провлача и зазвучава музика. Скачам от радост. Вальо също се радва, връща се долу. Опитва дори и телефона, да не би и той да се е самопоправил. Две добри наведнъж обаче са много. Телефонът мълчи. Пускаме телевизора, колкото да установим, че не предават новини.

- Имаш ли работа? - долита гласът на Вальо от кухнята.

- Не, трябвам ли ти? - цъфвам под арката.

- Исках да кажа, работиш ли някъде. Дали имаш работа в София, нали си от София всъщност?

- Всъщност да. Защо питаш?

- Питах се къде беше тръгнала. Тогава.

- По работа, разбира се. Кой идиот просто се разхожда в тая виелица? Но я изпуснах май.

- Няма ли да те търсят от работата?

- Вероятно ще ме потърсят. След няколко дни, ако пак не ме намерят, ще им се стори странно, но няма да знаят къде да ме издирват. Нямам навика да ги известявам къде отивам. И този път не знаят накъде съм тръгнала.

- Няма ли да се притеснят?

- Хм! В работата ли? Не мисля, освен ако не се явя до месец. Или ако не им липсва човече за дупките по страниците.

- С какво се занимаваш? Когато не спиш с непознати мъже в блокирани от сняг вили?

- С най-различни неща. Но ако питаш за професията ми - журналист съм. В голям столичен вестник. Най-четеният. Репортерче.

- Разбира се, журналист. Роня, дъщерята на разбойника. Трябваше да се сетя, че имаш свободна професия.

- Трябваше.

- А той?

- Кой? - знам кой, но печеля време. Следя внимателно хода на мислите му. Свикнах да съм нащрек с него. Ясно ми е, че бие нанякъде, но още не знам накъде. А това ме изнервя.

- Твоят човек. Оня идеалният. Той няма ли да се притесни за теб?

- О, едва ли. Иван по-скоро ще се ядоса, отколкото да се притесни. И вероятно първата му мисъл ще бъде, че "съм избягала всред нощ дълбока с някой чуждестранен светъл хан".

- Ревнивец значи?

- По-скоро честолюбец. А още по-вярно ще бъде, ако кажа, че не си пада по изненадите, които непрекъснато му сервирам.

- Аха. Иска да си му подръка.

- Че кой не иска другият винаги да му е на разположение? Но не. Иван не е егоист. Само че все така се случва, че рядко съм му на разположение. Все на мен нещо ще ми се случи и почти винаги - в последния момент. Всъщност примирява се някак с моя кариеризъм. Е, накрая ще му писне все да съм заета, но в общи линии е толерантен, макар и своенравен. А и аз съм доста капризна, така че...

- Опит да оправдаеш избора си ли правиш?

- Не, опит да бъда честна. Правя го информативно, понеже ме попита. Ако искам да се оплача от Иван, ни най-малко няма да се възпра. Но ще се оплаквам, след като го напусна.

- А ще го напуснеш ли?

- Не знам. Исках да кажа, че ако нещата стигнат до оплакване, няма да се задържа при него нито секунда повече. Не ти приличам на човек, който ще търпи да го мачкат, нали?

- Не приличаш наистина. Но жените никога не пропускат да се нахвърлят върху онзи - другия.

- Остави ги жените, сега говориш с мен. Нали ти казах, че не съм типичен пример. И не забравяй, че ти си другият, както би те нарекло обществото.

- А ти?

- Какво аз?

- Ти как би ме нарекла?

- Трябва ли да знам и то точно сега?

- Не, можеш да си помислиш... И престани да ми отговаряш с въпроси. А брат ти? Той няма ли да се притесни?

- Вероятно, ако реши да ме посети в компанията на снаха ми. Тя не би пропуснала да забележи праха по компютъра ми. По нейно мнение аз съм напълно лишена от всякакви домакински способности, но единствената вещ у дома, по праха върху която не може да се напише роман, е компютърът ми. И то защото непрекъснато ровичкам по него.

- И тогава ще разберат, че те няма от доста време. И ще те потърсят, нали?

- Абе ти какво току подпитваш чакат ли ме, ще ме търсят ли? Да не би да се каниш да ме сготвиш за вечеря? Или имаш някаква идея за измъкване от тук? Е, аз също нямам! И ми се струва адски безпредметно да се тормозя кой ще се притесни, че ме няма и кой би ме потърсил. Достатъчно е, че в щаба по издирването ми се тревожат - ядосана съм, а това между мен и Вальо обикновено завършва със скандал. Затова тръгвам нагоре, но на половината път се спирам. Нещо ме човърка.

- Е, какво? Да не би телефонът внезапно да е проработил? - питам с надежда.

- Не е.

- Тогава? Може би нощес снегът се е стопил и сливите са цъфнали? И това не е, нали? - навита съм вече като пружинка и хич не ми пука за скандала.  Връщам се  при него. - Слушай, очевидно има нещо. Според мен е най-добре да ме осветлиш какво е то, вместо да се дебнем като куче и котка.

- Харесваш се гола, нали? - казва с отнесен тон. - От цял час вече гледам гърдите ти.

Да, знам, че ги гледа. Ризата ми се беше разтворила, но не й обърнах внимание. Нито ме притеснява, нито вадя дивиденти. Но внезапната смяна на курса за миг ме обърква. И той се възползва от това. С върха на пръстите си доразтваря ризата ми. Наслаждава се да ме гледа така. Усещам погледа му почти физически.

И не помня какво точно стана. Как точно се озовахме в неговото легло, след като всичко започна етаж по-долу. Безкрайно нежно, безкрайно търпеливо, безкрайно сладостно. И тъжно, и страстно, и болезнено. Като плач на самотна вълчица, вирнала муцуна към пълната луна.

Хармонията е пълна!

Той ме люлее, прислонява ме в тялото си, обвива ме с ръце, притиска главата ми на гърдите си, целува косите ми.

- Спи, мила, спи, съкровище. Гушни се и поспи.

Омаяна съм. Заспивам изтощена на широкото му топло рамо, на гушнато.

Събуждам се сама. Навън още е тъмно, но вече просветлява от изток. От снега. От зората. Мирише на кафе. Ставам тихо. Отдолу долита трополене. Свети. Вальо приготвя закуска. Невероятно!

- Няма да те отровя, дъще на разбойника. Сядай. Сигурно умираш от глад?

- Нещо не е наред ли, или си в друго настроение? - питам предпазливо.

- В друго настроение съм - избягва да ме погледне той.

- Разбирам - клатя глава, макар никак да не разбирам. - Винаги ли приготвяш закуска? Или си свикнал, че след подобно изживяване жените обикновено "умират от глад"?

Той ме поглежда изпод вежди. Наблюдава ме внимателно как си дърпам стола и се настанявам до масата.

- С него така ли го правите? - пита толкова внезапно, че едва не си изпускам вилицата. Мълча. Защо ме кара да сравнявам несравними неща? Не, Господи! Не е така. Но няма да му го кажа. По-скоро бих казала "да", за да му натрия носа, но не съм свикнала да лъжа за глупости. Не казвам нищо.

- Така ли е? - пита настойчиво. Имам чувството, че съм се изчервила. Ей Богу, никой не беше успявал да ме накара да се изчервя. Вальо изоставя изведнъж намерението си да ме притиска до стената.

- Харесва ли ти закуската ми?

- Бива си я.

- Роня, ти никога не си ме питала  кой съм аз. Не те ли интересува с какво се занимавам, какъв съм, кой съм, най-после?

- Извини ме. Интересува ме. Но и ти сам ми каза доста неща. Аз умея да слушам и да свързвам откъслечната информация. Ето например знам, че си на 40, половината от които зад волана, тираджийче, следователно видял свят. Зодия Близнаци, три развода, поради изострено чувство за демокрация и с принципи. Приятен глас, интересни очи, силни ръце и ... изградени хигиенни навици. Валентин.

- Това достатъчно ли ти е?

- Не.

- Защо не питаш тогава?

Облягам се назад изоставила вече закуската. Приковавам очи в него.

- Защото не искам да ме лъжеш, само защото трябва нещо да ми отговориш.

Очите му за миг се разширяват от изумление. После отклонява поглед.

- Съмва се - казва с вид на приятно разсеян.

- Да, съмва се. От четири дни не сме излизали от тук.

- След обяд ще изринем снега. Вече не вали.

- Спор няма. Поне ще опитаме.

Нещо се чупи между нас. Става така внезапно, че се стряскам. Решавам обаче да оставя Вальо да изживее поредния си характер, макар да ми липсва болезнено предишната ни близост. Изведнъж той започва да говори като картечница. Планира в детайли измъкването ни от тук, минути след като ме е накарал да смятам, че му се иска това да продължи доста по-дълго от четири дни. Толкова е делови, запален. Не, наистина нещо става. Кипвам.

- Спри! - тупвам с юмрук по масата. Прекъсвам го по средата на изречението.

- Какво, не искаш ли...

- Напротив! Искам точно, колкото и ти. Само че спри да ми изпълняваш фестивали. Какво ти става, по дяволите?

Чакам да ми отговори. Не бързам.

- Имам мобилен телефон в колата - казва, след като подробно е огледал тавана, стените и пода.

- Е, и? Нервен ли те прави?

- Можех да го взема. Онази вечер, или онзи ден, когато ходих за акумулатора...

- И каква полза?

- Ами... всъщност те излъгах, че нямаме  връзка със света. Защото...

- Защото искаше да ме изчукаш, а после реши да ме задържиш още малко? Така ли?

Това ми хрумва на прима виста и го казвам. И още докато го изричам, разбирам, че съм болезнено права. Ето какво било! Не знам какво да мисля и не мисля! Просто стоя и чакам мозъкът ми сам да се справи с това предизвикателство. Накрая признавам, че съм знаела за това, и че аз също имам мобилен.

- Да разбирам ли, че...

- Не, не разбирай! - парирам го, повече от страх сама пред себе си да призная. - Тук мобилните нямат покритие. Те са просто едни ненужни играчки. Мислех, че знаеш. Извини ме.

Вальо мълчи, навел глава.

- А хармонията? - най-после прозвучава гласът му. Някак отдалеч, изморен или по-скоро боязлив.

Мълча. Хармонията! Не, тая идея е без покритие. Без шансове. По-добре наведнъж остра болка, отколкото агония в продължение на години.

- Хармонията ли? Хармонията! Кой знае кога пак ще се повтори. Дали изобщо ще се повтори. И дали въобще е била хармония. Или само така ни се е искало да си мислим.

Телефонният звън сякаш взривява тишината. И двамата се стряскаме. Споглеждаме се. Слава Богу, мисля си. Кой знае накъде щеше да ни отведе този разговор. Докато тичам към телефона, благодаря на случайността, че така внезапно и така приятно, и така обнадеждаващо е приключила с тази тема. С треперещи ръце вдигам слушалката.

- Роня! - крещи брат ми отсреща. - Роня, миличка, ти ли си това? Как попадна там? Какво правиш? Добре ли си?

- Да, батко, тук съм. Блокирана съм от снега. Не мога да изляза изобщо - отговарям и сама се чудя на необяснимата си сдържаност.

- Как е там?

- Много сняг. Никога не съм виждала толкова. Телефонът не работеше, поне допреди час нямаше сигнал.

- Знам, вдигнах лют скандал. Там връзките са в ред от снощи, обаче за вилната зона никой не се беше погрижил. А от кметството ми казаха, че във вилата ми свети и коминът пуши. Ти как попадна там, сигурно умираш от скука.

- Не точно. Ами скапаното Рено ме заряза на пътя и един човек ме взе на буксир до селото. Трябваше да пренощуваме някъде, а на сутринта вече беше невъзможно да излезем.

- Още ли сте заедно?

- Нали ти казах, че от тук няма излизане. Като в затвор сме. Ти как се сети, че съм тук?

- Ами прозвъних всичките телефони в компютъра ти. Всъщност Лени се сети, че нещо може да ти се е случило...

- Да не би да сте ходили у нас? Сигурно е видяла компютъра ми.

- Откъде знаеш?

- Познавам жена ти. Защо не вземеш да се обадиш в редакцията, преди да дойдеш да ме вземеш.

Диктувам му телефона на редакцията, обяснявам му какво да каже на шефа ми, говорим още малко, уговаряме се за моето спасение. Затварям и се връщам при Вальо. Колкото и да не искам, лицето ми свети от радост. Той държи ръцете си на тила, облакътен на масата. Не виждам очите му.

- Телефонът вече работи - уведомявам го, звуча малко по-жизнерадостно, отколкото трябва.

- Ще му се обадиш ли? - пита той. Това е последният въпрос,  който съм очаквала. Не знам какво да отговоря. Не, не искам да отговоря нещото, което той очаква да чуе. Но истината е, че през тия четири дни нито веднъж не вдигнах телефона с намерение да звънна на Иван. Улавям се, че въобще не съм искала да му се обадя. Тъкмо размишлявам как да парирам новата конфузна тема, когато телефонът отново звъни. Този път е шефът ми.

- Вероника, съкровище! Заклевам те, не мърдай от проклетата вила! - звучи толкова нахъсано, че започвам да се плаша. Нещо ми се крои!

- А ти защо мислиш, че ако можех да мръдна от проклетата вила, щях още да съм тука, бе, шефе?

- Миличка, обади ми се братчето ти. Вдигнали сме под тревога всички - от Гражданска защита до Червения кръст. Идваме да те спасяваме. Само за Бога, не мърдай от там, докато не дойдем ние!

- Я чакай! - сащисвам се аз. Изобщо не разбирам те каква работа имат тук. И го питам.

- Как каква, бе, пиленце! Как каква! - не се сдържа той. Сякаш го виждам как нервно, възбудено обикаля около стола си на колелца, бърше до блясък очилата и държи с рамо телефонната слушалка. - Ами всички известни ми телевизии и нашия фотограф в момента вече се качват на хиликоптера.

- Какъв хеликоптер, бе? Ти откачаш ли? Или само така ми се струва? - вече крещя, защото с болезнена яснота пред очите ми се разкрива картинката в цялата й абсурдност. Трябва да се заснеме новината как екипите на Гражданска защита спасяват топ-репортер на най-четения вестник от ледената прегръдка на зимата. Няма що! Ще ме правят известна! Рейтинг. Казва ми точно това, което очаквам. Все пак съм можела поне малко да помогна за имиджа на вестника, за тиража, който закономерно спаднал след последното увеличение на цената. Така и така случайността е на моя страна и този път съм извадила дяволски късмет, защо да не направя нещо за вестника, пък и за себе си най-после.

- Можеш ли да спреш за момент? - прекъсвам излиянието му, кипнала.

- Добре, ще те изслушам - снизходително ми разрешава да говоря.

- Искам да ти напомня Женевската конвенция, както и Хартата за правата на човека. Само да си посмял, ще ти ги чета бавно, дума по дума в една голяма зала, дето едва ли ще ти е приятно да влезеш - хлопвам слушалката. Но знам, че никаква заплаха с Хартата за правата на човека не е в състояние да го спре. Да ги спре! Веднъж надушили новината, ние сме като питбули. Аз също, няма какво да се сърдя.

- Какво има, дъще разбойническа? - интересува се Вальо. Няма начин да не е чул разговора - направо крещях. Чудя се как да го подготвя. Направо е най-добре.

- Приготви се! Ще ни правят звезди.

- Така ли?

- Лош късмет. Само че шефът ми си е такъв. Готов е да направи новина от всяка дума и герой на деня от всеки идиот, независимо дали оня иска или не иска да бъде герой.

Вальо се смее. Телефонът отново звъни и отново е шефът ми.

- Ронче, душичко! За нищо на света не казвай, че вилата е на брат ти. Чу ли, миличко? И за Бога, налага се да изглеждаш по-така...нали разбираш?

- По-как? - процеждам през зъби, ядосана не на шега.

- Роня, ама ти май наистина не разбираш - диви ми се той. - Трябва да приличаш на човек, прекарал четири дни в самотна съборетина в планината - без храна, без вода, без душ. Сега ясно ли ти стана?

- Виж какво, изглеждам точно като човек, прекарал четири дни в планината в една луксозна вила с постоянно включено парно отопление, с купища превъзходна храна и много сняг наоколо, с непрекъснат поток топла вода и баня във всяка спалня. И по дяволите, разбери най-после, че ще изглеждам както си изглеждам, а не както на теб ти се иска да изглеждам!

- Тафталогия!

- Знам, толкова акъл и образование имам. И ще ме редактираш, когато ти напиша някоя шибана статия! - пак затварям с трясък.

- Какво този път? - отново любопитства Вальо. Изглежда се забавлява да наднича в кухнята на професията ми.

- Не казах ли да се приготвиш? - срязвам му ентусиазма.

- О, чакай! Ти си звездата. Ти си техния човек. Мисля, че ти трябва да се приготвиш.

Толкова се радвам да му разбия илюзиите.

- Дълбока заблуда! Теб ще те снимат точно толкова, колкото и мен. С тая разлика, че ти не знаеш какво те очаква, а аз знам - врътвам се на пети и се качвам да оправя стаите ни. Снаха ми никога не би ми простила, ако оставя нещата така, както са си. Щом всичко отново заблестява, както го и заварихме, се прехвърлям в кухнята. Вальо ме посреща с въпроси. Какво ще искат от него, няма ли да говоря с тях да го оставят на мира, той не искал да става герой на деня, никак не се чувствал изстрадал отшелник. Аз да си ставам известна, колкото си искам, но да не забърквам и него в тая каша.

- Знаеш ли какво, дочувам шум от хеликоптер, те всеки момент ще са тук, защо не си говориш направо с тях? - шашкам го, нищо не чувам. Но се чувствам длъжна да го предупредя за някои неща, а и да оправдая колегите си - те все пак просто си вършат работата, за която им плащат. - Ако аз бях на тяхното място, едва ли щях да пропусна купона. Сега ми е криво, щото съм от другата страна, но поне ги разбирам.

- И какво ще ми препоръчаш да направя?

- Това, което правя и аз. Примири се с факта, не можеш да го промениш. И един съвет от мен - бъди ужасно скучен и сдържан. Веднага ще те изоставят. Усетят ли обаче, че си готов да се разприказваш, ще те разнищят - виждам, че се безпокои и мило добавям - Небръснат от четири дни си доста симпатичен, знаеш ли?!

- Дано не решат, че съм и фотогеничен - мърмори той. - Какво ще кажеш да опитаме да се измъкнем от тук преди да са дошли?

- Как предлагаш да стане това?

- Например да покопаем, може да успеем преди хеликоптера да е кацнал на двора...

Съгласявам се. Грабваме лопатите, готови да разринем целия двор. Само че от топлината вътре пряспата на прага се е топила и замръзвала, топила и замръзвала, докато не се е превърнала в ледена стена чак до горния праг на вратата. Вальо обаче не се отказва лесно. Методично се заема да разкърти ледената завеса, твърди, че едва ли е дебела, а зад нея снегът си е обикновен пухкав бял сняг. Така се и оказва. Надникваме - най-после слънчева светлина и чист въздух близват лицата ни. Започваме да копаем тесен тунел към спасението. Не след дълго довтасва и хеликоптерът. Кръжи над нас, снимат ни отгоре. Кофти, но е вече твърде късно да се откажем от тунела, заснеха ни. Със сигурност и моят шеф е там и е настоял да ни оставят да покопаем за повече кадри. Ние това и правим - копаем. Двамата отхвърляме почти еднакво количество сняг. За първи път се радвам да върша нещо толкова тежко. Бях се схванала затворена вътре. Изминали сме едва няколко метра. Подпирам се за миг на лопатата. Гледам как Вальо загребва и отмята, загребва и отмята - и установявам, че чувам не само неговата лопата. Не мога да определя още колко са, но със сигурност са повече от една. Вальо също е чул. С удвоени усилия загребваме. След по-малко от десет минути се срещаме със спасителите от Гражданска защита.

Следват прегръдки, целувки - както си му е реда. Варио-обективите със сигурност успяват да докарат доста добра картина отгоре. Завиват ни с одеяла, макар че усилената работа ни е изпотила и ни е по-скоро горещо. Нашите спасители направо са се престарали - изринали са и колите ни. Съмнявам се, че ще можем да ги подкараме. Вальо обаче си вади ключовете. Тикнали са в ръцете ни по една пластмасова чаша с неопределима течност. Премествам своята в лявата си ръка и пристъпвам към него.

Откакто ни спасиха, той се държи странно. Стои настрани, гледа да не се приближава до мен, не ме поглежда, не говори с мен. Тъкмо се каня да му обясня, че всичко това е излишно и никой няма да му налети на бой, ако се държи естествено, отнякъде се изсипва цялата тайфа колеги. Наобикалят ни, тикат в лицата ни микрофони, касетофони, ледените очи на камерите се вторачват в нашите. Засипват ни с въпроси. Аз отговарям кратко, делово, скучно. Бих убила такъв, ако бях на тяхно място. Вальо копира моето поведение и колегията бързо го изоставя, все пак аз съм далеч по-интересна - нали съм от бранша. Дори когато брат ми ме сграбчва в прегръдките си, не ме оставят на мира.

- Уплашихме се за теб! - вика той в ухото ми и ме стиска толкова силно, че всичките ми съмнения в братската му обич се стопяват в един миг. През рамото му виждам нещо, което ме обезпокоява.

- Той какво прави тук? - соча бялата глава на Иван. Той стои до джипа, в който тъкмо се качва Вальо. Не забелязвам нещо да си говорят. Но се гледат така, че всичко ми става кристално ясно. Черният мъж и белият мъж.

- Той също се притесни за теб - отговаря ми батко. Той е разбрал. Съчувства ми вероятно, но и да не ми съчувства със сигурност ме разбира. Освобождавам се от прегръдката му. Хич не ми пука - за нищо, нито за Иван, нито за колегите, нито за обективите, нито за микрофоните.

Единствената ми грижа в момента е Вальо. Сблъсквам се с Иван, но го отмествам от пътя си и продължавам към джипа. Вальо се е качил и се кани да потегля.

- Хей! - подвиквам плахо. - Вземаш ли стопаджийки? Колата ми ...

Чакам да ме погледне по онзи начин. Чакам да ме ядоса, да се заяде с мен, да ме предизвика. Стоя като сираче на пет крачки от джипа в очакване да видя как мустакът му иронично се килва на една страна, това винаги ме вбесява. Но той гледа право във волана.

- Не вземам стопаджийки - казва, без да ме погледне. Очаквала съм и това. От него всичко очаквам. И макар на очите ми да избиват сълзи, и макар устните ми да затреперват, събирам сили да овладея гласа си и да кажа, че все ще намеря някакъв превоз, обръщам се и махвам през рамо за довиждане.

- Имам нужда от навигатор - застига ме дрезгавият глас. Дали изобщо да се обръщам?! Спирам. Стоя и се чудя. Пред мен застава Иван. Гледа ме изпитателно. За него едва ли е тайна, че нещо се е случило между нас с Вальо през тези четири дни, дори вече е напълно сигурен и какво е това нещо. Сега ме наблюдава, колкото да прецени доколко това нещо би повлияло на отношенията ми с него самия.

С него съм от години. Но с него никога не съм била аз - Роня, дъщерята на разбойника! В хармония! А той няма как да го знае. И пристъпва към мен. Посяга да ме прегърне и отведе. Не, не искам. Дължа ли му обяснение, се питам. Не мога да си отговоря. Единственото, което в този момент знам със сигурност е, че за нищо на света не искам да се прибера с него. Да продължа с него. Но не знам и това дали искам да продължа с Вальо. Какво мога да очаквам от него, трябва ли изобщо да очаквам нещо от него. Толкова съм объркана...

- Роня, хайде да тръгваме! - чувам гласа на брат ми. Той изниква, като от нищото точно пред мен, обхваща раменете ми със сигурната си ръка, повежда ме. Измъква ме от скапаната дупка, в която съм попаднала между двамата - черния мъж и белия мъж. И шепне в ухото ми - Докато благодариш на Бога, че ме имаш, запомни номера на джипа. Може да поискаш да го откриеш някой ден.

Стопявам се в топлината на очите му. Така ме е спасявал винаги, още от времето, когато се катерех по дърветата, а той превързваше тайно обелените ми колена, за да не разбере мама, че пак съм била непослушна.

- Вероника, - тиква се в лицето ми някакъв микрофон. - Вероника, най-после си в прегръдките на брат си. Как се чувстваш след това премеждие?

- Не го смятам за премеждие - смутолевям несвързано. Репортерката обаче не се отказва.

- Четири дена беше напълно изолирана от света, какво е усещането?

Поглеждам я дълго. Дали разбира колко много ми досажда? Решавам все пак да й отговоря:

- Човек в такъв момент се чувства в хармония. Или е мъртъв.

- Искаш да кажеш, че изолацията те е научила да си в хармония с природата?

- Може би. Но при всички случаи имаш доста време да мислиш. А ако си достатъчно честен със себе си, е силно вероятно да стигнеш и до хармония. С каквото и да било - добавям, колкото да не бие толкова на очи.

- Сега разбирам защо не сте се опитвали да намерите изход по-рано.

- Опасявам се, че не разбираш - пращам й поглед, пълен със съмнение и безкрайно бавно се качвам в колата на батко. Номерът на джипа е запечатан като с червено мастило в мозъка ми. Ще те намеря, разбира се, стига да реша какво да те правя, когато те открия отново. Или няма дори да те търся. Само когато завали сняг ще си спомням за хармонията.

И никога няма да връзвам колата си за джипове, чиито шофьори имат вид на корсари. Колкото и да съм закъсала, колкото и да е студено, колкото и да съм отчаяна - бялата смърт е нищо в сравнение с тая болка, която ме изгаря сега.