***

Туп-туп...

     Снегът блестеше с метален отблясък, сякаш Бог беше взел голямо парче арсен и го стриваше на снежинки. Малките смъртоносни кристалчета се сипеха от небето, задушавайки всичко наоколо с бялото си покривало. Беше тихо. Всъщност последният звук, който чу, бе от куршума, пронизал го в дясното бедро. Не можа да продължи – болката раздираше крака му при всяко движение. Кръвта се изливаше на плътни талази и рисуваше големи червени рози по девствения сняг. Лежеше и чакаше. Не се надяваше някой от другарите му да се сети за него и да се върне, за да го спаси – те вече бяха далеч, може би бяха стигнали лагера. В крайна сметка – на кого му пукаше за Саша, старото куче. Не се надяваше и на Бог – на това място дори Той нямаше да погледне. Единствено Смъртта щеше да дойде за него. Но не, не черният жътвар. Не се връзваше на картинката. По-скоро снежно бяла жена с червени устни и сребърни коси. Ледената кралица, помисли си той и се ухили. Ухили се на цялата ситуация. Ухили се на целия живот. Ухили се на смъртта... и я зачака.

Туп-туп...

     Студ. Пронизващ, сковаващ, всеобятен. Не можеше да си спомни кога за последно му е било топло... може би преди няколко месеца. Но после започна войната. Сталин се полакоми за няколко проклети острова във Финския залив, а пустите финландци се заинатиха. Но кой да ти очаква, че ще дадат такъв отпор?

-         Направо ни го вкараха троен -  промърмори си тихо, устните му бяха започнали да посиняват. Бяха го пратили заедно с цял взвод да атакуват вражеска база, но половината бяха избити и старшината нареди отстъпление. Изтеглиха се, но Александър изостана. Всичките му болежки се изостряха от студа и трудно поддържаше темпото на по-младите. И ето сега лежеше си в снега, насред някоя проклета, забравена от Бога финландска гориста местност, която, да пукне, ако успее да посочи на картата. Сигурен беше, че е  прострелян от някой „невидим“ финландски снайперист – копелетата бяха отлично подготвени за тежките зимните условия. Превърза раната си без да се старае много – по този начин само отлагаше неизбежното. Отпусна се в снега и позволи на вихъра от мисли в главата му да потече като водата от спукала се язовирна стена. Толкова много лица, имена, случки... след близо половин век живот в тези тежки времена, беше видял какво ли не. И все пак едно лице блестеше най-ярко в съзнанието му. Лина. Хубавата Лина, с ягодовите  къдрици и тъжните сиви очи. Лина, която му се усмихваше и го прегръщаше като малко дете. Божичко, колко беше красива.

Туп-туп...

     Чу шум. Не беше сигурен дали го чу в главата си или наистина нещо наоколо помръдна. Стъпки. Някой идваше. Появи се висока жена, която първоначално не можа да отличи – беше с бяла рокля, бяла коса и бяла кожа. Очите ù също бяха чисто бели, само устните ù – кръв. Привиждаше ли му се? Може би кръвозагубата му замъгляваше зрението и всъщност гледаше белия сняг с капките от собствената му кръв по него.

-         Коя си ти? – попита за всеки случай.

-         Знаеш коя съм. Мен чакаш. – отвърна привидението.

-         Точно така си те представях.

-         Аз имам хиляди лица.

-         И за всеки слагаш различна маска?

-         Да. Обикновено съм страшна, зловеща, нежелана, но не и за теб. Кажи ми, Александър, страхуваш ли се?

-         Не се страхувам, а те желая и то от много време насам. Искаше ми се да те срещна още преди години. Но ето, сега чакането ми най-сетне ще свърши.

-         Другите войници, които дойдох да прибера, ме молеха да ги оставя, да изчакам още малко. Питаха ме какво има след мен? Питаха ме дали ще идат в Рая или ще горят в Ада. Но не и ти...

-         Аз знам какво следва. Нищо. Това ме прави свободен. Ако човек е свободен в последните си мигове, ще умре щастлив. Аз не се страхувам от нищо вече, защото най-страшното мина. Не се и надявам на нищо – надеждите отлетяха, когато легнах тук, да те изчакам. Ще ме отнесеш свободен и щастлив, бяла жътварке.

-         Не вярваш ли в Бог, Алек? Не се ли надяваш поне мъничко, че той ще те спаси?

-         Не вярвам. Нито се надявам. Надяваш ли се, рано или късно,  оставаш разочарован... защо ме наричаш Алек?

-         Тя те е наричала така, нали? Лина с ягодовите къдри и влажни сиви очи.

-         От къде знаеш?

-         Аз знам всичко и същевременно нищо. Остава ти още съвсем малко. Хайде разкажи ми, какво се случи с нея.

Туп-туп...

       Вече не чувстваше нито студ, нито болка. Не чувстваше нищо. Виждаше само сняг и кръв около себе си. Смърт стоеше до главата му и го гледаше с любопитство.

-         Обичах я... – промълви.

      И ето, спомените се завъртяха като забързана кино лента – всеки жест, всеки поглед, всяко докосване всичко преминаваше за миг и лютеше на старите рани в душата му. Тя беше влюбена в него. Правеше всичко за него, искаше го повече от всичко. Той беше млад и глупав, не я оцени, а я използваше като играчка или я игнорираше. Парите, кариерата в армията му бяха единствената цел. Как ли се е чувствала? Той разбра, но в последствие. Защото един ден той я видя с друг. По-млад от него, по-красив, по-достоен за нея. Сякаш някой го удари с мокър парцал и той се събуди. Разбра, че е изпуснал любовта, заслепен от злободневните си грижи. Разбра го, но беше прекалено късно и той не можа да си прости цял живот. Тя не искаше да чуе вече за него, намрази го. Беше намерила щастието си, най-сетне бе оценена. А той бе връхлетян от закъснелите си чувства... и това не му даде мира.  Нямаше ден, в който да не е мислил за Лина. Това беше наказанието му.

-         ... но го осъзнах твърде късно. Тя...

-         Чух – прекъсна го Смъртта  -  Чух всичко в мислите ти, почувствах болката ти.  Ти твърдиш, че ще си отидеш щастлив и свободен, но всъщност не е така.

-         Напротив, бяла жътварке, смъртта за мен е единствен лек за болката ми. Омръзна ми от живота. Стига толкова. Омръзна ми от войните, омръзна ми от човешката омраза и алчност. Всеки ден, всеки час, хората вършат какви ли не отвратителни неща, а войната е най- ужасното сред тях. През целия ми живот е имало само войни – нагледах се на мъка, ужас, болка и страдание. Хората изгубиха вече човешкия си облик – превърнаха се в зверове. Не ми се живее повече в такъв свят.

-         Може би си щастлив, че ще умреш, но душата ти не е свободна още. Усещам го.

-         Залъгвал съм се значи. Кажи ми тогава, как да стана свободен? Кажи ми, неизбежна гостенко.

-         Прости.

-         На кого?

-         На Лина, за дето те намрази, когато ти я обикна, на онзи, който ти я отне; на другарите които те оставиха; на финландеца, който те уби; на хората; на всички. На себе си най-вече. Прости.

Туп-туп...

       За миг съзнанието му се озари от ярка бяла светлина. Очертанията на Смърт се размиха и изчезнаха. Големи червени цветя разцъфваха и покриваха светлината. Образите от преди малко бяха избледнели и вече виждаше само бяло и червено.

Туп-туп...

-         Прощавам.

Туп туп

-         Ех, Саша, – каза сам на себе си – старо куче такова.

Туп-туп...

Усмихна се...

Туп.