СОФИЙСКА САГА 27

Глава двадесет и четвърта

Джордж Блакбърн, известен  мошеник от  лондонските  “хайлайфни” кръгове,  даде 500 долара на шофьора на "Балкантурист", за да го закара до белградското летище, откъдето взе първия самолет за Женева.  Още същия ден след обяд  беше приет от директора на RBC в Лозана. На  ВИП клиента му бяха предложени традиционните пури “Монте Кристо”, уиски “Шивас Регал” - 20 годишно, и кафе.  Дегустирайки  знаменитата пура,  г-н Блекбърн поиска извлечение от сметката си. Като доказателство за ефикасността, експедитивността и сигурността на швейцарските банки, извлечението от сметката на г-н Джордж Блакбърн бе донесено от дългокрака швейцарка в красива папка и положена пред  него. Ръцете му бяха заети от чашата с уиски и  ароматната пура. Когато англичанинът постави пурата в огромния кристален пепелник и отвори папката с извлечението, чашата падна на пода и скъпоценното питие се разля върху дебелия персийски килим от Исфахан, който го попи моментално. Лицето му беше бяло като на прочутия френски мим Марсел Марсо, ръцете му трепереха като на болен от  “паркинсонова болест”, а цялото си тяло чувстваше като парализирано. Салдото в сметката му не отговаряше на очакванията му. Не беше никакво седемцифрено число, не беше даже 6 или 5 цифрено. Салдото му беше 0. Нула е прекрасна цифра, когато пред нея има друга, но когато салдото на една сметка се изразява само и единствено от цифрата “0”, това е катастрофа. Българката го беше успала и измамила, но как?

Обясненията на директора на банката бяха ясни. Депозитът е бил направен при условие. Ако до 72 часа след депозита титулярът на сметката не се разпореди  с депозираната сума, тя трябваше да се преведе в друга сметка, открита в първокласна френска банка. Такава беше волята на депозитера и банката беше действала според дадените  от Зора указания. След като г-н  Джордж Блакбърн, титуляр на сметката, не беше дал своите разпореждания в установения срок, тяхната банка  беше трансферирала сумата в указаната от депозитера сметка. За съжаление, френската банка, както и сметката, бяха кодови и RBC не можеше да му помогне да ги открие. Директорът на банка RBC град Лозана искрено съжаляваше.

Англичанинът Джордж беше станал жертва на гениално разработен план, навярно цели отдели на българските тайните служби бяха разработили тази брилянтна операция. А жената беше само изпълнителката. Дали на г-н Джордж щеше да му стане по-леко, ако знаеше, че този план Зара беше разработила и изпълнила сама. Именно тук беше тайната на нейната страст и ненаситен полов глад. Беше изиграла ролята на нимфоманка по-добре от Сара Бернар, даже по-гениално от самата Анна Камиларова - дъщеря на прочутия фотограф художник Васил Камиларов, за която  беше чувал, че  някога е била  секс символ на българския театър.

Джордж Блакбърн не само не беше спечелил стотинка от цялата операция, но беше загубил много пари за осъществяването на замисъла си.

Зора сияеше. За по-малко от две седмици беше осигурила живота си до дълбока старост. Освен материалното обезпечаване, беше доказала, че една артистка с фантазия струва много повече от разни международни мошеници и прехвалени и неотразими “джеймсбондовци”.  Освен това Зора беше почти уверена, че “скъпоценният документ” щеше да се окаже  сто процентов фалшификат. 

И действително беше така. Шефът на лабораторията за специални спектрални анализи обясняваше на белия като платно Богомил Искренов, че въпросното “съкровище и национално богатство” беше куп хартия без никаква стойност. Ако знаеше каква сума е платена за тези “бумажки”, този учен щеше да получи масиран инфаркт или щеше да разстреля на място другаря “Джеймс Бонд - маде ин Булгария”, ако притежаваше оръжие. Но за голямо щастие на  “агентчето”, шефът на лабораторията не беше въоръжен.

Когато Кирчо Стамов научи за провала на операцията, заповяда пълно мълчание. Никой не трябваше да научи истината и освен това всички, които знаеха за нея, трябваше незабавно да изчезнат. Той знаеше как  за 24 часа да го изпълни. Сега вече можеше да докладва на Първата дама за голямата находка и да получи нейните похвали. Даже Зора не научи истината, както и любовникът ù нямаше да научи за кодираната ù сметка в първокласната френска банка. Между тях цареше пълно доверие и нямаха никакви тайни един от друг.

Мари-Клер допи прекалено бавно последните капки кафе от миниатюрната чашка от костен порцелан. Сякаш искаше да изсмуче и следите от кафето по дъното и стените на изящно декорираната съдинка. Постави чашката върху чинийката, вдигна леко погледа си, за да го насочи право в очите на Симон и с абсолютно спокоен тон каза: “Бременна съм”. Тиктакането на часовника заприлича на великденското биене на камбаните на катедралата “Парижката Света Богородица”, сякаш самият Квазимодо ги беше яхнал и с цялата си дива страст изразяваше безнадеждната си любов към Есмералда.

Симон седеше като човек, получил апоплектичен удар. Не беше способен да отвори уста, а камо ли да издаде какъвто и да е звук. Погледът му беше празен, лицето му стана като варосано, а ръцете му не бяха способни даже да покажат нервност. Беше се превърнал в тежко дишаща мумия. Дъхът му не беше спрял, а сърцето си чуваше в задната част на парализирания си мозък.

Единствено тиктакането на стогодишния часовник и все по-редките пукотевици на огъня говореха за живот в огромната трапезария на замъка. Симон не беше способен да произнесе и една дума, а Графинята тактически мълчеше. Навярно искаше да види каква ще бъде реакцията му. Изчакването беше дълго и мъчително и за двамата. 

Мари-Клод Графиня де Монморанси, тя беше господарката на този дом и тя беше положила началото на тяхната връзка. Не беше  нито авантюра, нито любовно приключение. Беше желана и целенасочена връзка с определена цел. И тя я беше постигнала. Обмислена, планирана, реализирана и постигната. Сценарият се беше оказал добре обмислен и лесно осъществим, имаше само едно слабо място - финалът. Той беше непредвидим и в този момент и двамата мислеха за него. Всеки го виждаше по свой начин, но нито тя, нито Симон се осмеляваха да изкажат мислите си на глас.  

Клиниката в Швейцария и изследванията, направени там, бяха загадка за Симон. Нима в Париж и цяла Франция липсваха известни клиники и превъзходни лекари и професори? Графията не можеше да мине незабелязана и в най-забутаната болница в Родината си. Швейцария беше традиционно много дискретна, не само в банковото дело, но и въобще с чуждите граждани. Тайната беше в дискретността. 

Мари-Клер не избягваше отговорностите. Още от малка я бяха учили  на това. Без никакво съмнение и сега тя щеше да поеме своята отговорност. Но този път не всичко зависеше от нея. Как ще реагира на нейните планове един мъж от непозната страна. Графинята изучаваше мъжа до себе си вече няколко месеца. Беше добър, уважаваше я, беше пламенен любовник, но в дъното на душата си Мари-Клер трябваше да признае, че Симон оставаше една загадъчна личност с нестандартен манталитет за френските ширини. Само Господ можеше да знае каква би била реакцията му, ако изкажеше на глас отдавна заплануваното. Още когато се роди в нея идеята, Мари-Клер знаеше, че рискът е непредвидим, непредсказуемо би било неговото поведение, когато научи ролята, която той трябваше да играе в живота ù. И сега този момент беше настъпил. Връщане назад нямаше, или, както пишат в сладникавите романи, “жребият беше хвърлен”.

- Симон, ще се ожениш ли за мен? - привидно спокойният ù глас трепереше вътрешно и издаваше вълнението ù. Искам да бъдеш баща на нашето дете. 

Симон продължаваше да гледа с неразбиращ поглед. Челюстите му бяха напълно парализирани и неспособни  да се отворят, за да допуснат какъвто и да е звук да излезе от гърлото му. Освен очите му, които се въртяха на всички посоки като обезумели, всичко друго в него беше лишено от живот. В главата си не чувстваше нищо друго, освен празнота, сърцето му сякаш беше престанало да бие, ръцете му лежаха на коленете му като тежки чукове.

- Трябва ли да стана граф, за да се оженя за теб? – със задгробен глас успя да промълви Симон и спря рязко, като на червен светофар.

Графинята беше готова да прихне да се смее, но се боеше да не го обиди и да развали всичко. Успя да се въздържи и спокойно отговори:

- Не, не, Симон, не си длъжен. 

Как можеше да му обясни, че и да иска не може да стане граф, защото в тяхното семейство титлата се предава само по кръвна линия.

Симон въздъхна дълбоко, изразът на лицето му се промени, вече не беше така напрегнато. Даже се появи нещо като едва загатната усмивка. Графинята също почувствува как част от напрегнатостта ù я напуска. Но все още не беше получила отговор на предложението си, а това беше най-важното за нея и за бъдещето на децата ù. Защото Мари-Клер искаше да има много деца от този физически и психически здрав българин. 

Постепенно в главата на Симон нещата се избистряха. Графинята питаше дали той, Симон, кабаретният певец и второстепенен артист от «Опера Комик», искаше да се ожени за наследничката на графовете де Монморанси. Мари-Клер очакваше неговия отговор. Симон не беше сигурен, че е чул наистина този въпрос. Или не беше разбрал правилно,  или Графинята се подиграваше с него. Но от друга страна тя каза, че е бременна. Ако е така, нормално беше  да иска да се омъжи за бащата на детето си.

Но дали не бъркаше и утре щеше да се окаже, че не е забременяла от него. Симон веднага отхвърли от главата си тази вероятност, та тя не се отделяше от него през последните месеци. Денем и нощем беше с него навсякъде, следваше го като вярно кученце, грижеше се за него, помагаше му, и в края на краищата плащаше всичките му разходи. Заплатата му в театъра не беше голяма, но все пак не отговаряше на стандарта на живот, който те водеха. Тя диктуваше как да се хранят, как да се обличат, беше разбрала предпочитанията му по отношение на облеклото и неговото влечение към спортните дрехи. Създаваше му спокоен и уютен живот. Симон не само че не можеше да се оплаче, но беше и безкрайно благодарен за грижите, които Мари-Клер положи, когато той едва не загуби живота си. Той дължеше живота си на нея. Не можеше такъв човек да се подиграва с него, да иска да го унижи. Това беше изключено! Искаше да се омъжи за него, беше пламенна любовница и страстна партньорка в любовните игри, но не си спомняше да му е казвала, че го обича. Да, веднъж беше казала "je t’aime". Но никога след това не чу такова признание от устата ù.

Симон се беше окопитил от първоначалната изненада и беше започнал да си дава сметка за абсурдната  ситуация. Една графиня де Монморанси му “искаше ръката”. Такива неща не се случваха даже в “Опера Комик”, а камо ли в живота.

Реши да изясни въпроса веднага. 

- Мари-Клер, боя се, че не разбрах правилно въпроса Ви, моля да го повторите.

От обърканост и вълнение, Симон беше преминал отново на “Вие”. Нещо, което отдавна беше изчезнало между тях, по настояване на графинята.

- Симон, правилно си ме разбрал. Попитах дали искаш да се оженим. Да бъдеш истински баща на детето, което нося. Аз го желая силно.

Беше кратка и конкретна. Нямаше място за дълги монолози. Той беше бащата, той трябваше да реши дали иска да свърже живота си с майката на детето им. 

Симон се изчерви целият, гърлото му пресъхна, но набра смелост и каза ясно: “Да, искам, Мари-Клер, но боя се, че не разбираш каква грешка можеш да направиш. Аз съм един необразован, обикновен емигрант във вашата страна. Ние в България казваме “дърво без корен”, без имоти, без богатство, да не говорим за благороднически титли. Такива в нашата страна въобще не съществуват. Никога не са съществували. Даже професия нямах, докато не те срещнах. Сега работя, благодарение на тебе учих пеене, помогна ми да си намеря работа. Обичам работата си, харесвам хората, сред които живея. Боя се някой ден да не съжаляваш за постъпката си. Помисли добре, Мари-Клер, искаш ли да прекараш живота си с един обикновен емигрант? Ти, потомката на графовете де Монморанси, единствената наследничка на титли, замък, богатства, нима искаш да свържеш живота си с един несретник?

- Симон, уважавам скромността ти, оценявам таланта ти и те харесвам като мъж и приятел. Всеки един от нас има нещо, което може да предложи на другия, и  във  всеки от нас има нещо, което другият го няма. Вече няколко месеца ние живеем заедно, под един покрив. Макар че този период не беше дълъг, аз те опознах и не случайно те избрах за баща на моите деца. На нашите деца, Симон, защото искам да са много. 

Тук Графинята се засмя и смехът ù беше знак на желание и привързаност. Нямаше следа от фалш в този непринуден смях, кристално чист и наподобяващ  звън на медни звънчета. 

Симон стана, отиде до нея, подаде ù ръка, за да стане от стола, и с театрален жест падна на колене пред Мари-Клер. 

- Ще се омъжете ли за мен, графиньо? Заклевам се до гроб да бъда Вашият верен рицар. 

Мари-Клер подаде ръка на своя верен рицар, той стана, взе я в обятията си и с дълга страстна целувка даде съгласието си.