Софийска сага 31

                                                            Глава двадесет и осма

Слънцето  обливаше  цялата градина с топлината на римския май. Край басейна, на зелената морава,  беше заредена огромна маса с най-апетитни закуски. Кръглите ù форми бяха покрити с блестяща колосана бяла покривка, която отразяваше слънчевите лъчи и заслепяваше  закусващите и прислугата. Зора и Паоло бяха със  слънчеви очила, които навярно струваха цяло състояние на собствениците си. Зора беше облякла тясна бяла пола до под колената и много светла,  пастелно синя  шемизетка от лека полупрозрачна материя. Огромното шпиц деколте разкриваше плавните извивки на шията и предизвикателните  гърди на художничката. За разлика  от нейния фрапантен тоалет, Паоло беше облечен като  английски благородник, седнал в градината на семейния замък. Безупречният костюм  от фланелен плат в млечно бежов цвят, бяла риза и вратовръзката в тон с костюма, го правеха толкова изискан, че Зора  се почувства като негова бедна роднина. Обувките, класически швейцарски модел, решен в бяло и бежово, хармонираха с костюма,  ушит от много известна английска модна къща.

Паоло остави чашката еспрессо, приготвено с любимото му ароматно кафе “Илли”, върху тънката фино изработена чинийка от костен порцелан, взе една пурета от кутията, щракна с “Картието” и нежните пламъци на запалката облизаха хаванския тютюн, преди той да запали пуретата. 

Усмихна се чаровно  на бившата си съпруга  и  за Зора думите му започнаха да звучат като дъжд от  едри банкноти, падащи право на сърцето ù. Сумата беше седемцифрена, а нейните проценти щяха да  достигнат го горната граница на шестцифрените суми. Ставаше дума за щатски долари, а не за италиански лирети. Сделката беше голяма, съблазнителна и изискваше сериозна подготовка. Но най-вече зависеше от благоразположението на Генерала. А Кирчо Стамов се отнасяше много резервирано към бившия ù съпруг.  Трябваше да се намери път към сърцето му. Нейните прелести и сладкодумието ù този път нямаше да помогнат. Трябваше нещо много силно, нещо  разтърсващо, което да накара любовника ù да приеме сделката с Трънкаров, едва ли не като изключително значим жест от негова страна, в навечерието на всенародното честване на 1300-та годишнина. Само Кирчо Стамов можеше да накара СБХ и големите авторитети да приемат безрезервно колекцията.

Зора беше във възторг от колекцията и можеше да се закълне, че са оригинални платна на най-известните български майстори. Самите картини, както и старинните им рамки, можеха да будят само респект и възторг. Единствено присъствието им в дома на Трънкарови будеше по-скоро недоумение, отколкото съмнение за автентичността им.

Зора искаше да купи някои подаръци и  предложи да се разходят до магазин “Ринашенте”, който се намираше в близост до паметника на Джузепе Гарибалди. 

След като Зора приключи с покупките си, Паоло предложи да обядват  в един от най-елитните ловни ресторанти “Ил качаторе”, който се намираше от другата страна на булеварда, опасващ паметника. Собственикът беше приятел на Паоло и нямаше да има проблеми с местата, въпреки че тук човек трудно можеше да намери свободна маса.

Ремо посрещна двойката с широка усмивка и шумни поздрави. Настани ги на хубава маса с надпис “Резервирано” и нареди на сина си веднага да донесе бутилка от домашното вино, правено лично от баща му - стар тоскански лозар и винар.

Глиганът с трюфели се топеше в устата.  А ньоките, които го предшестваха, бяха изключително вкусни. Сместа от аромати на салвия, чесън и зехтин ги превръщаха в апотеоз на кулинарното изкуство, празник за небцето. На съседната маса на същото ястие се  прехласваше прочутата звезда на италианското кино Силвана Пампанини.

Ремо им предложи за десерт неповторимото  “тирамису”, което приготовляваше лично съпругата му, но Зора отказа, посочвайки  със смях талията си. 

Тъкмо бяха стигнали входа на паркинга, където бяха оставили колата, когато край тях с бясна скорост излетя ярко червено спортно Алфа  Ромео-кабриолет, шофирано от русокоса красавица, чиито дълги коси се развяваха свободно зад нея. Едва не попаднаха под колелата на безумната “джигитка”, която даже не забеляза, че около нея имаше хора. 

Зора стоеше стъписана и уплашена. Със смъртта се беше разминала  на косъм.  Колата  за броени десети от секундата се превърна в малка  точка и изчезна в далечината. Но именно през тези няколко десети от секундата Зора намери пътя към сърцето на Генерала. 

Кирчо Стамов имаше двама сина. Сашо беше големият, а Райно малкият. Сашо беше луд по автомобилите. Още от дете мечтаеше да стане състезател по автомобилизъм, няколко пъти беше карал колата на баща си, без да има книжка за управление. Но кой можеше да го спре или поиска документи. Всички милиционери и “катаджии” знаеха кой е собственикът на колата с  регистрационен номер  С 5555, и не смееха нито да я спрат, нито да забележат нарушенията на младия водач. Още повече, че за никого не беше тайна слабостта на Генерала към първородния му син.

Подарък за любимия син можеше да смекчи бащиното сърце  и да го накара да не забелязва всичко. Това беше решението, но щеше да струва доста скъпо на Трънкаров. Негов избор, си каза Зора, и когато се прибраха у дома, се оттегли в стаята си, за да изработи подробен план за действие.

Вечерята беше сервирана на верандата. Копринена тъмно синя покривка  се разстилаше  като  лятна нощ върху богато наредената маса.  Осветени от  свещите на огромния сребърен  канделабър,  кристалните чаши  и сребърните прибори светеха като ярки звезди на тъмно копринено небе.   Паоло вдигна чашата с гъсто южно вино, погледна към Зора с подкупваща усмивка и предложи да пият за успеха на  операцията, която бяха обсъдили и решили да изпълнят съвместно.

- Скъпи, има още една подробност, която трябва да решим. При създалата се ситуация за мен рискът е огромен. Не забравяй, че аз съм там  и съм в деликатно положение. Не помислихме за моята сигурност.

- Мила, ще направя всичко, за да си спокойна. Даже можеш да дойдеш да живееш при мен. Един втори меден месец няма да ни се отрази зле. – каза Паоло  с  усмивката на най-влюбения мъж в света.

- За мен единствената сигурност е моето обезпечение.  Ти си прекрасен бивш съпруг  и делови бизнес партньор, но честно казано  не виждам съвместен живот в близко бъдеще, колкото и да ми е приятно тук, в Рим.  Трябва да помислим за по-сериозна защита. 

И в гласа на Зора прозвуча лека ирония.  Трънкаров се любуваше на красивата  нощ, отново вдигна тежката кристална чаша, отпи от любимото си вино.

- Зора, мила моя, готов съм да направя всичко за теб. Тази сделка ни сближава така, както беше в началото. Чувствам същите трепети, очите ми се радват на красотата и изяществото ти. Иска ми се отново да поискам ръката ти.

Неистов, звучен  смях огласи терасата. 

- Паоло, недей, скъпи, ще ме разплачеш и ще ми се размаже гримът, моля те, нека бъдем по-малко сантиментални и повече делови като партньори. Какво ще кажеш, ако добавим още сто хиляди към моя дял?

На огромната веранда настъпи мъртва тишина. Паоло не можеше да асимилира искането на Зора. Нали бяха  обсъдили и уточнили всички подробности, дяловете, разходите,  задачите на всеки един от тях и съответните проценти от печалбата на тази рискована операция. Продавачът беше той, тя щеше да бъде само задкулисен посредник, без особен риск и под закрилата на любовника си. При провал той щеше да е под ударите на закона, не тя.

- Добре ли чух Зора? Още сто хиляди долара за теб?

Мъжът беше побледнял и явно едва сдържаше нервите си. Практически тя искаше и половината на неговия дял. Беше абсурдно даже да се мисли за такава отстъпка от негова страна.   

- Нали се шегуваш, мила?

            -  Не, не се шегувам, Паоло. Ако искаш тази операция да се осъществи, аз трябва да получа тези пари. В противен случай, още утре взимам самолета за София. Утре е сряда и има редовния полет на БГА “Балкан”. 

Гласът на Зора беше твърд като диамант, лицето, осветено от лунната нощ, спокойно като спящо езеро.  Едва доловима усмивка ù придаваше вид на победител. Наистина го беше изненадала в последния момент.  Паоло едва сдържаше нервите си. Взе пурета от кутията, повъртя я  между  леко треперещите си  пръсти, запали  я и всмукна дълбоко ароматния дим на кубинския тютюн. 

Мълчанието беше паднало на терасата като бомба и беше парализирало всичко. Даже пламъкът на свещите не  трепваше

- Петдсесет хиляди и нито цент повече. – каза Паоло и изпи на екс остатъка от вино в чашата му.

Зора спокойно стана и тръгна към вътрешността на къщата. Пред вратата на верандата се спря, обърна глава към него и с тих спокоен глас каза:

- Лека нощ, мили, имаш цяла нощ пред себе си. Помисли и утре ще бъдеш ли така добър да ме изпратиш до летището. Ако си зает, ще поръчам такси, за твоя сметка, разбира се. Нали съм твоя гостенка. 

И с чаровна усмивка напусна терасата, оставяйки бившия си съпруг в недоумение и нервен стрес.