СОФИЙСКА САГА 32

                            Глава двадесет и девета  

                   Нощта беше хвърлила виолетовия си воал върху планината. Витоша изглеждаше като забулена монахиня, скрила в пазвата си своите интимни тайни. Току-що падналият здрач омекотяваше формите и притъпяваше контурите на предмети и хора. Въздухът беше напоен с планинските аромати, смесени с изпаренията на  бензин и изгорели газове. 

По новопостроената трамвайна линия се напъваше по баира към Манастирски ливади стара, сменяла  много пъти цвета си, мотриса.  

Ватмана го беше налегнала такава дрямка, че всичко му се виждаше мътно и плуващо в мъгла. Изведнъж необикновено ярките фарове на летяща насреща му кола го изтръгнаха от унеса и зениците на очите му се разшириха  като на котарак в тъмна нощ.

По  прясно асфалтирания булевард “България” летеше ярко червена спортна кола. На волана на Алфата русокос младеж се опитваше да надпревари себе си. Навярно искаше да изстиска от мощния двигател всичките ù конски сили, които може би надхвърляха 500.  Беше необикновен късмет, че на пътя му нямаше други автомобили, та Сашо можеше да изпробва новата си кола.

Александър Стамов беше получил неочакван подарък от неизвестен “вуйчо”, заминал преди много години за Италия, установил се там и живял напълно забравен от роднините си. Паоло Николофф никога не беше се женил  и нямаше наследници. Единствените му  близки, които той не познаваше, бяха двамата му племенници. След дълго търсене беше открил тяхното съществувание и беше решил да им направи подаръци. 

 Кръвта вода не става. Паоло Николофф, на младини, сам бил страстен любител на спортните автомобили, и беше решил да зарадва “племенника” си с това “Алфа Ромео” кабриолет, от най-висока класа.  

Бащата на Сашо, който никога не беше даже и подозирал за съществуванието на този щедър “вуйчо”, беше направо трогнат от вниманието на този изгубен роднина на съпругата му, вече покойница. И беше съвсем естествено той да бъде поканен да гостува на родата си. 

Паоло пристигна на посещение при роднините и съвсем не беше с празни ръце. Освен колата за любимия си “племенник”, той носеше и супер модерна стерео уредба за Райно, по-малкият син на зет си. Той също не беше пренебрегнат и като страстен ловец получи най-новата ловна карабина с оптически мерник, изработена от стара италианска фирма за ловно оръжие. “Страдивариусът” на ловните карабини.

Тъй като случайностите, както и нещастията, никога не идват сами,  Николофф носеше със себе си малка колекция от  картини на най-добрите български майстори. Просто искал да даде възможност на българската публика да се наслади на тези родни шедьоври.  

Кирил Стамов беше поверил на дългогодишната си приятелка организирането на изложбата и  изпращането на покани на елита на съвременното културно общество.  Естествено, не беше пропусната и Първата дама на България. Но както често се случва, тя беше на посещение в Индия, и беше натоварила да я представлява заместникът ù. 

Изложбата беше наредена в една от малките зали на бившия дворец.  Поканените, сред които личаха най-известните български художници, поети и писатели, както и високопоставени представители на Правителството, бяха посрещани от  известната художничка Зора.  В голяма зала, до тази с изложените картини, беше подготвен коктейл, който щеше да се състои, преди да се разгледат картините. Традицията трябваше да се разчупи и у поканените да се създаде хубаво настроение, а самата изложба да стане апотеоз на  вечерта.

Заместник Министърът благодари на родолюбеца Паоло Николофф за доставеното удоволствие и подчерта, че такова богатство не бива да напуска Родината си. Което беше чист намек, че  г-н Николофф трябва да продаде тези картини  на България. Естествено, последният не беше очаквал  такова  предложение и не беше готов да направи конкретно 

предложение. Но имайки предвид важността на момента и голямата цел на страната да събере всичките си богатства под един покрив, Министерство на културата беше готово да  приеме безапелационно какво  и да е предложение на Паоло Николофф. 

Някои от най-опитните експерти от Академията по изобразителни изкуства и от СБХ се споглеждаха многозначително и мръщеха, но никой нема куража да изкаже на глас мнението си за автентичността на картините. Предложението идваше от най-високо място, където възражения по принцип не се търпяха.

Господин Паоло Трънкаров, по баща Николофф, се показа като истински патриот и почти подари цялата колекция за една незначителна седем цифрена сума.

В края на седмицата Кирчо Стамов отиваше на лов в Разградския резерват, синът му Сашо и приятелката му летяха с Алфата към Созопол, а Зора и Паоло отново пътуваха към Рим, където щяха да се насладят на  нова брачна нощ. За по-пряко минаха през Париж, където Зора трябваше да уреди някои свои финансови проблеми. Вече беше богата жена.

Графинята беше бременна за трети път. След всяко раждане сексуалният ù апетит се разпалваше силно и изведнъж се сещаше, че има съпруг. С надеждата, че този път съпругата му е размислила и решила да заздрави семейството си, Симон с желание се отзоваваше на нейните покани и интимни вечери, винаги завършващи в покоите ù.  Симон научи за третата ù бременност  още след първите два месеца. Тогава Мари-Клер престана да го кани  и отново започна да се извинява с неразположението си. Едва сега Симон си даде сметката, че той ù беше нужен само като осеменител. Вече разбираше целта на онова пътуване до Швейцария, подробните медицински изследвания, включително спермограмата, която му бяха направили. Тогава много се беше чудил каква е целта на това изследване. Сега вече знаеше със сигурност и му беше обидно. Бяха го използвали като разплодно животно. 

Петък вечер в  кабаре “Разпутин” всички места бяха заети. И този петък, в навечерието на Коледните празници, не правеше изключение. Предварителните резервации надхвърляха с двадесет  местата в прочутото кабаре. Като бивш  певец в “Разпутин”, за Симон не беше трудно да получи хубава маса. Тази вечер той беше придружаван от Мария, бившата му приятелка. Като славяни те бяха сродни души, двамата се чувстваха много близки всред този конгломерат от националности и раси. Нощта беше в разгара си, шампанското се лееше като лимонада на селски събор, сластната музика подканяше двойките да танцуват в полумрака на приглушените цветни прожектори. Във въздуха на екзотичното парижко кабаре се носеше ароматът на безгрижие, приповдигнато от алкохола настроение и сексуална палавост. Жаждата за авантюри и неочаквани  изненади витаеше в погледите на мъже и жени.

Компанията на Симон беше вече погълнала  няколко бутилки водка “Пшеничная” и преминала на “съветско шампанско – брут. Сребърни купички с чер и червен хайвер, черен руски хляб и масло, бяха мезетата за тези изтънчени питиета. Симон не спираше да подканя приятелите си да вдигат тостове, като самият той изливаше в жадното си гърло чашка след чашка.  Мария се мъчеше да го спре, но безуспешно. Явно Симон беше решил да се напие, нещо тежеше на душата му, макар че демонстрираше превъзходно настроение от самото начало на вечерта.

Симон стана от мястото си, качи се на сцената, взе хармониката и запя с пълно гърло. “Ех ухнем” се разля в цялата зала без микрофон и високоговорители. Неговият кадифен баритон  за миг запълни залата, проникна в душите на присъстващите и накара всички разговори да спрат.  Тези стени много отдавна не бяха чували една от любимите песни на Лара, която веднага дотича от кабинета си, познала мощния глас на българина. Цялата публика слушаше със затаен дъх емоционалната песен и когато песента заглъхна, избухна  спонтанна буря от аплодисменти. Всички искаха още и още, виковете “бис” и “браво” се чуваха от всички краища на залата.

Симон вдигна ръка в знак, че иска да каже нещо. След кратко колебание  гласовете постепенно заглъхнаха и цялата публика с интерес и заострено внимание  очакваше следващата песен. 

“Моето име е Симеон Гогов, аз съм българин и нося името на най-великия български цар. Симон не е името, което са ми дали моите родители. От днес нататък ме наричайте Симеон”. Всичко това той каза на чист български език и след това го повтори на френски. Хората се споглеждаха, някои с любопитство, други недоумяващи. А тези, които го познаваха като съпруг на Графиня Мари-Клер де Монморанси, си задаваха един-единствен въпрос. Как щеше да реагира на това Графинята?

И Симеон Гогов запя  песента “Очи чорние”, с която беше пленил преди години управителката на “Разпутин” - всемогъщата Лара. Тя го слушаше и от големите ù сини очи капеха едри сълзи. Сълзи на спомени и отминала младост.

Умълчана, залата слушаше прочутата по цял свят песен и всеки я свързваше с нещо преживяно, с нещо скъпо, с нещо непреходно, като самата песен.

Камбаните на “Парижката Света Богородица” оповестиха дванадесет часа и подканиха верующите на обедната месса. Симеон се събуди, протегна се и се обърна на другата страна, за да заспи наново. Тогава почувства нежната ръка на Мария на косите си, отвори бавно очи и я погледна. В очите му се четеше вина, страх и решителност. И същевременно благодарност към жената, която се оказваше винаги до него в най-трудните моменти. 

- Мария, обичам те, мила моя Мария. 

Симеон не помнеше кога за последен път беше произнесъл тези думи. Струваше му се, че звучат неестествено, толкова беше отвикнал да изрича подобни излияния. И то на чист български език.

Мария се наведе над него и положи устните си на челото му. Думите бяха излишни. Симеон хвана ръката ù, покри я с целувки  и я привлече в леглото до себе си. Прегръдката им беше изпълнена с нежност, привързаност и обич. Прегръдка чиста като момина сълза.

Ангажиментите към театъра ставаха все по-големи и по-отговорни. Симеон се беше наложил в трупата с таланта си и протекцията на Графинята отдавна беше забравена. Симеон беше спечелил уважението на колегите си, както и на художественото ръководство на “Опера Комик”. Освен таланта си, той имаше още едно силно оръжие, добротата и  готовността да помогне на колегите си. Беше забавен и хубав, само крайните ксенофоби французи не можеха да преглътнат  факта, че беше емигрант. Но фактът, че беше съпруг на Графинята и баща на  децата ù, ги респектираше и караше да мълчат.

Срещите на Симеон и съпругата му ставаха все по-редки, и по-редки. Той се появяваше в замъка само на Коледа и на рождените дни на децата. През останалото време живееше сам в парижкия апартамент.  Мария често му гостуваше и оставаше с него по цели седмици, но не живееше  постоянно при него. От известно време все по-често в главата му се прокрадваше мисълта за развод. Симеон забравяше, че преди да сключи брак с  Графинята, се беше покръстил и приел католическата вяра. За да сключи брак с нея, това беше задължително. И развод можеше да получи само с разрешението на Папата. Абсурдна ситуация, от която не можеше да излезе никога. Оставаше само едно решение, полуофициално съжителство. И Симеон не се поколеба да го предложи на хубавата Мария. 

Цели десет дни Мария не се появи при Симеон, след като чу безумното му предложение. Беше не само изненадана, но и шокирана от смелостта на идеята да заживеят заедно. Напразни бяха усилията му да се свърже с нея по телефона. Два-три пъти ходи до далечното предградие, където  тя живееше с новата си съквартирантка. Напразно. Мария сякаш беше потънала в дън земя. Симеон беше започнал да съжалява за спонтанното си предложение. Можеше ли да я загуби безвъзвратно? Тази мисъл не му даваше мира. Ходеше на работа като лунатик, не разговаряше с никой, освен служебно, с няколко откъслечни думи, необходими в работата.  

На единадесетия ден рано сутринта някой позвъни  на вратата. Симеон още спеше. Събуди го звънецът на неочаквания посетител. Стана, надяна халата и бос се насочи към вратата. На прага стоеше Мария с малко куфарче в ръка. “Аз дойдох” бяха единствените думи, които тя успя да произнесе, преди Симеон да я грабне в прегръдките си и затанцува  с нея в обширния коридор на апартамента. Устните им бяха запечатали радостта от срещата.

Още на следващия ден отидоха да купят ново легло и спално бельо за   новото им ложе. Симеон настояваше да не използват спалнята, в която не веднъж беше спал с Графинята. Новото легло беше символ на новото начало в живота му. Очите му грееха от щастие и любов. Мария, макар и по-въздържана от него, също не можеше да скрие неочакваното щастие, появило се в живота ù. За нея, разсъдливата жена, това беше чиста авантюра, чийто край никой не можеше да предвиди. Но има такива моменти в живота на много хора. Моменти, продиктувани от сърцето, мигове на емоционално пиянство, когато  никой не обръща внимание на разума. Важно е само едно - Щастливият миг! Измерен с интензитета на чувствата, а не с броя на клетките сиво вещество  в  черепната кухина.          

След грандиозните  всенародни тържества по случай великата 1300 годишнина на България, след откриването на десетки нови  гигантски паметници от бетон и желязо, след извършването на десетки, а може би и повече, съмнителни сделки от специалната институция “културно наследство”, след изразходването на десетки милиони, взети на заем от  някои европейски страни  за командировки, “културен шпионаж”, реализиран от  не дотам културни сътрудници на групата, новината избухна като бомбата над Херошима. Избухна на 21 юли същата година. Людмила Живкова беше напуснала този благословен свят. Десетки талантливи, и не чак до там талантливи, дейци на културата бяха осиротели. Бяха загубили щедрия спонсор на техните “велики” произведения. Кранчето беше затворено завинаги.  Най-много сълзи проливаха  “културните мошеници”, интриганти и тези, които се бяха възползвали от нейната мания за величие. Страдаха и тези, които бяха успели да напълнят гушките си покрай нея. Страдаха от страх, че някой можеше да им потърси отговорност за парите, които бяха загробили, купувайки на баснословни цени евтини фалшификати чрез съмнителни посредници.  

Из страната плъзнаха какви ли не слухове за  внезапната ù кончина. Едни говореха за самоубийство, други за “дългата ръка” на съветските тайни служби, както и за много други  събития и обстоятелства, причинили смъртта на Първата дама. 

Над главите на някои нейни приближени надвисна сериозна опасност. Зора не се притесняваше. Докато Кирчо Стамов беше плътно до “кормчията”, тя беше недосегаема. Но за всеки случай, веднага след погребението замина при брат си за няколко седмици.                                         

Макар и малко вероятно, мнозина можеха да забравят самородната художничка Зора Гогова, но не и британският поданик Джордж Блакбърн. Той имаше такъв спомен от съвместната им дейност, че беше посветил остатъка от живота си на отмъщението. Но първо трябваше да я открие.

Слънчев бряг беше задръстен от чуждестранни туристи. Не само големите луксозни хотели, но и тези с 1-2 звезди бяха пълни. Хотел “Кубан” беше изцяло зает от англичани, дошли да се възползват от слънцето, но и от прекрасните плажове и морската вода. Още от ранни зори под пъстрите чадъри шезлонгите бяха заети. Едва след 4 часа след обяд можеше да се намери тук-там някой свободен. А вечер в ресторанта на хотела, в бар вариетето и по дискотеките млади и стари британци се  смесваха с русокоси шведи и шведки, с мургави местни девойки и гости от далечни топли страни. Пъстър свят, жаден за авантюри и ваканционни приключения, който не жалеше нито пари, нито сили, за да набере колкото се може повече спомени от дву или триседмичната си почивка край гостоприемното Черно море. Цялата тази   атмосфера благоприятстваше за развъждането на “гларуси” и секс труженички, които придаваха още по-голям колорит на прочутия Черноморски курорт.

Семейство Шварц беше малко забележимо британско семейство. Макар че възрастовата разлика между съпруга и съпругата беше забележима за по-наблюдателното око, те се сливаха в общата маса туристи. И двамата не бяха особено общителни и стояха на разстояние от сънародниците си. Докато младата госпожа Шварц обичаше слънчевите и морските бани, излежаването на шезлонга с книга в ръка, съпругът ù предпочиташе утринните разходки по алеите на комплекса, пиеше кафе, и по-често чай,  в ранобудните кафенета.  Редовно ходеше до пункта на РЕП, купуваше всички англоезични вестници, които никак не бяха много тук, сядаше на някоя пейка по сенчестите алеи на комплекса и с часове четеше и наблюдаваше минувачите. На третия ден след пристигането им господин Шварц изчезна, но естествено никой от летовниците не забеляза това. Младата госпожа продължаваше  ежедневните си дълги плувания навътре в морето, събираше тен под жаркото  слънце на България и не се разделяше с книгата си часове наред. Нищо в поведението ù не показваше безпокойство или притеснение от изчезването на съпруга ù. Поведението ù беше банално и неинтересно, така че не привличаше вниманието на летовниците, а и “гларусите” не я удостояваха с вниманието си, въпреки дългите до кръста кестеняви коси, безупречното ù спортно тяло и  погледа на кошута. 

На  четвъртия ден след изчезването на господин Антъни Шварц от комплекс “Слънчев бряг”, съпругата му  реши да шокира летовниците  и след едночасово плуване в  морето свали горната част на банския си костюм и видимо твърдите конуси на бюста ù щръкнаха предизвикателно под чадъра на семейство Шварц. Погледите на всички мъже, събиращи тен около нея, веднага засякоха новопоявилата се красота и  очите им, пълни с желание, не бяха в състояние да се откъснат от прелестите на младата дама, която невъзмутимо четеше книгата си, без да забелязва какво става около нея. 

След вечеря, някъде около 23 часа, Аннабел Шварц напусна хотела и се насочи към дискотека “Домино”, поздрави любезно двамата младежи, осигуряващи охраната на входа, влезе вътре, седна на бара и си поръча двойно кампари-сода.  Барманката, силно впечатлена от естествената красота на жената в бяло и от факта, че не беше придружавана от кавалер, веднага ù поднесе питието, като ù пожела приятно прекарване. 

Аннабел беше облечена в къси и тесни шорти и мъжка риза. Белотата на облеклото ù беше толкова интензивна, че придобиваше синкав отенък.  В контраст със загорялата от слънцето кожа се получаваше изключително красива комбинация, привличаща автоматично погледите не само на мъжете, но и на всички жени в заведението. Ефектът се увеличаваше многократно от дългите коси, падащи свободно до голия кръст на жената. Вързаните  на възел отпред пешове на ризата откриваха пъпа и талията на Аннабел.  Като се има предвид дискретното ù поведение от първите дни, тази вечер англичанката сякаш  искаше наистина да бъде център на внимание с предизвикателното си поведение, започнало още на плажа с появата  си по монокини.

След първото кампари Аннабел се впусна във  танците, които се вихреха на дансинга. Показа завидно майсторство като професионална танцьорка, но бързо се оттегли към бара и си поръча отново същото питие. Няколкото опита на дежурни “свалячи” бяха отрязани категорично и с хубава усмивка. Госпожа Аннабел търсеше да се позабавлява, но категорично нямаше желание да се впуска в други авантюри. 

Часът минаваше 2, когато Аннабел напусна “Домино” и бавно тръгна към хотел “Кубан”. Около двеста метра преди хотела насреща ù по тясната алея се появиха двама едри младежи. Спортните им фигури подсказваха спасители от плажа или спортисти на лагер в околните хотели. Самотната жена, грееща с белотата на дрехите си, чаровна с дългите си коси и красивите си гърди, чиито щръкнали зърна  се забелязваха под тънката материя на ризата, веднага привлякоха  погледите на двамата. Те се спогледаха  и с уверена крачка се насочиха към нея. Спряха я с банален въпрос на много неграмотен английски и докато единият очакваше нейния отговор, другият мина зад нея и я прегърна през гърдите. Аннабел направи две светкавични движения и продължи пътя си към хотела, докато младежите се мъчеха да отлепят телата си от горещия асфалт на алеята. Сякаш ги беше ударила мълния  и ги беше тръшнала на земята с някаква извънземна сила. Луната надничаше иззад високите дървета и насмешлива усмивка се появи на кръглото ù лице.

Докато двамата младежи се съвземаха от шока на внезапното среднощно приключение  и наместваха кокалите си, Антъни Шварц  седеше в бара на хотел “София” в столицата и допиваше второто си уиски. По стар навик, останал от военните му години, десет години беше служил в армията, пиеше любимото си питие чисто. Нито лед, нито вода. Според него и двете разваляха благородния вкус на уискито. 

Kомпания му правеше млада русокоса дама, с която се беше запознал предния ден на дневното барче на хотела. Явно беше от контингента, но за него представляваше интерес, само ако действително беше студентка в Художествената Академия, както се беше представила Инна. Истинското ù име било Христина, но всички я наричали Инна за по-кратко. Антъни нямаше нищо против, стига да му свършеше работа. А работата на г-н Шварц беше да открие една самобитна художничка на име Зора. Имаше да урежда стари сметки с нея. Стари, но не лесно забравими. Антъни Шварц нямаше цял живот да си прости, че някаква българска аматьорка беше изиграла такъв печен комбинатор като него. Той беше загубил първата битка, но войната продължаваше.

Барът на хотел “София” още работеше, когато Антъни повика такси, за да изпрати Инна. Тя беше изненадана, че вечерта нямаше да свърши така, както свършваше обикновено, с последно питие в стаята на госта. Антъни изпрати Инна, която живееше някъде из крайните квартали на града. Беше някакъв жилищен комплекс с десетки еднакви сгради, и англичанинът с право си задаваше въпроса “как ли си разпознават къщите тези хора?” Пред блока се разделиха с прегръдка и обещание за среща след обяд на следващия ден пред централния магазин на “Кореком”. Той познаваше това място от първото си пребиваване в София, когато беше настанен в хотел “Шератон”. Таксито го  върна в хотела, шофьорът получи богат бакшиш и Антъни Шварц  се прибра в стаята си. Часовникът на стената показваше 4,30. Навън започваше да се развиделява.