Софийска сага

Глава четиридесет и първа

Мария беше навлязла в деветия месец преди три  дни. Теоритически можеше да роди всеки момент, макар  че терминът ù да беше 21 декември.  Вече почти девет месеца тя непрекъснато плачеше. Беше станала свръх чувствителна, раздразнителна. Избухваше и при най-малкия повод, а често пъти и без такъв. Симеон, външно спокоен и усмихнат, беше неспокоен както за детето, така и за здравето на Мария. Обичаше я искрено и искаше да ù помогне да се успокои, но практически не виждаше как да узакони раждането на детето. Беше опитал да проведе някакъв разговор с Мари-Клер, но тя  категорично отказа да го изслуша, а камо ли да дискутира с него този въпрос. А времето летеше и съвсем скоро детето щеше да се пръкне и постави големия въпрос - кой съм аз?

Беше понеделник и  за театъра беше почивен ден. Някои състави използваха този ден за репетиции, а други за пълна и заслужена почивка. Естествено за администрацията понеделник беше обикновен работен ден. Един от най-любимите, защото  в канцелариите цареше тишина. Актьори, балет, хор и всички служби със спектаклите отсъстваха.  

Часът беше единадесет, когато на вратата на Главния директор се почука и без да почака отговор, някой отвори вратата и в обширния кабинет влязоха четирима  души.  Между тях Директорът,  г-н  Шарбоно,  позна само  Мадам Мартинез, която в Министерството отговаряше за техния театър. Тримата мъже бяха непознати. По лицата на новодошлите веднага личеше, че не носят добри новини

След кратко предисловие, представителката на Министерството представи господин  Валери Дюпон, новоназначения главен художествен ръководител и директор на театъра.  В кабинета настъпи гробно мълчание. Такъв случай в тази вековна институция се случваше за пръв път.  През цялата 275 годишна история на Опера Комик нямаше такъв прецендент, да се сменя  жив главен директор, без предупреждение или без негово желание.  

Господин Пиер Шарбоно прибра  всички книжа от бюрото и ги постави в чекмеджето,  стана от мястото си, отиде до  новоназначения директор, поздрави го с  почти невидимо движение на главата, пожела му успех и без да погледне присъстващите, напусна кабинета, затваряйки тихо вратата след себе си. 

Във вторник,  рано сутринта в театъра вреше и кипеше. Всички бяха крайно учудени  и възмутени от действията на Министерството и не можеха да си обяснят кое беше довело до тази  неочаквана и  обидна за  всички промяна. Следващите дни и седмици щяха да бъдат изпълнени с много други изненади. 

След Главния директор си замина и диригентът на оркестъра, а главният режисьор сам си подаде оставката.  Репертоарът на театъра беше пред пълен провал. 

Седмица след тези уволнения и оставки, новият директор покани Симеон в кабинета си.

Разговорът беше изключително труден. Ако въобще това беше разговор. По-скоро беше сеанс - въпроси и отговори. Резултатът беше уволнението на Симеон. Претекст-  той нямаше никаква диплома за музикално образование.

Симеон си тръгна попарен. Заряза колата на паркинга и пеша стигна до първото квартално бистро. Поръча двойно “Перно” и само след минути още едно.  Седеше на най-отдалечената маса, в тъмния ъгъл на заведението. След четвъртото, собственикът на  бистрото  го попита “ça va Monsieur«. «Ça va, ça va» - отговори апатично Симеон и продължи да пие питие след питие. Не му се прибираше вкъщи.  Но мисълта за Мария го накара да вземе такси и поеме пътя към дома си. Легна и заспа, без да продума дума. 

За Симеон и Мария настъпиха много тежки дни. Без работа, в очакване на дете, без никакви доходи, положението изглеждаше напълно безизходно. Цяла седмица Симеон не изтрезня, а Мария не престана да лее сълзи. Беше разбрала  за уволнението му от Марчелло, който беше дошъл да им вдъхне кураж и донесе  малко храна.

В неделя вечер Симеон реши да отиде да си прибере колата и пътьом се отби в “Разпутин”. Потърси Лара, която винаги го посрещаше с  усмивка и  много хубави чувства. И този път Лара го прегърна и задържа в прегръдките си достатъчно дълго, за да му вдъхне сили. Тя го разбираше без думи, без обяснения. Заведе го в офиса си, наля му малко уиски и седна до него на широкия диван. Държеше ръцете му и го гледаше право в очите. В погледа ù се четеше един-единствен въпрос. “Как да ти помогна?”

След втората глътка Симеон се отпусна и спокойно разказа ситуацията в която бяха се отзовали с Мария. Последва дълго мълчание.

Най-важно беше очакваното дете. Симеон трябваше да говори с Графинята. Откровено да сподели с нея проблемите си. Мари-Клер не можеше да не му помогне. Симеон беше само формално неин съпруг, но беше баща на децата ù, а това никак не беше формално. Тя трябваше да им помогне, и според Лара,  Графинята щеше да го направи. Както винаги при срещи с  бившата си шефка, Симеон и този път си тръгна от “Разпутин” окуражен и по-малко притеснен за бъдещето. Лара му беше говорила цял час. Симеон се върна вкъщи в добро настроение и успя да вдъхне надежда и на Мария. Лара му беше предложила да пее в кабарето два пъти седмично, докато си намери подходяща работа. 

На следващия ден Симеон се обади на Мари-Клер и я помоли да се срещнат в града. Не искаше да отиде при децата в това състояние. Но Графинята предпочете да разговарят в замъка, макар и по-късно вечерта, когато децата са си легнали. Симеон се съгласи. 

Петък вечер, в 9 часа Графинята и Симеон седяха в малкия салон на чаша чай. Симон ù разказа цялата ситуация. Мари-Клер никога не го наричаше Симеон. За нея той беше Симон Гоген, за когото се беше омъжила и от когото имаше шест деца. Тя го изслуша мълчаливо. През цялото време лицето ù остана спокойно, безизразно. След края на Симоновата изповед, мълчанието не беше нарушено дълго време. Той беше казал всичко, нямаше какво да добави, а тя мислеше. Мислеше как да му помогне, без да накърни достойнството си и без да засегне собствените си интереси. Трябваше да бъде изключително внимателна. Освен нейните собствени интереси, тук на карта беше заложено и достойнството на децата ù.  Нейните деца не можеха да имат незаконородено братче или сестриче! Трябваше да се намери най-приемливата формула. Но каква беше тя? Засега умът ù не го побираше. Реши да се консултира с адвоката на фамилията и да се срещнат отново след 2-3 дни. На Симон не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи. И практически се върна вкъщи с празни ръце, ако не смятаме чека, който получи  “на заем” докато се устрои на работа.

Последваха два  дни в напрежение, а за Мария два дни, в които щеше да се реши съдбата на детето ù. В дома им беше се възцарила подтискаща тишина. Разменяха си едносрични думи, само когато нямаше как да мълчат. Мария не плачеше, но беше отвлечена в някакъв неин свят, до който не допускаше никого.  Габриелла и Марчелло дойдоха да ги видят, но атмосферата беше  толкова тягостна, че измислиха предлог, за да съкратят до минимум гостуването си. Габриелла свари нейните любими  домашни “ньоки”, които сама правеше, хапнаха на две-на три и си тръгнаха.

Часът минаваше 9 вечерта, когато телефонът извъня. Беше Графинята. Искаше да се срещнат с Мария и Симон във вторник, 11 часа,  в кантората на адвоката.  Макар че нищо конкретно не беше казано, за Симеон беше малка надежда, докато Мария посрещна съобщението  със студена враждебност. Отново ли щеше да бъде подложена на унижение? Сръбкинята не беше свикнала да се подчинява на волята на други жени. Беше горда и твърда като скала. Периодът на  слабост и сълзи беше отстъпил мястото си на обичайното гордо мълчание и безгласно страдание. 

Вторник, 16 декември 1986 година, точно в 8 часа и 35 минути, Мария почувства силни болки и  пристигналата по спешност линейка я откара в клиниката, където предварително беше уговорено  да се осъществи раждането на детето. Симеон я придружи и недочакал появата на бял свят на седмото си  дете, взе такси и точно в 11 часа беше в кантората на адвоката. 

На въпросителния поглед на съпругата си, Симеон отговори  с няколко думи за случилото се. Сега още по-бързо трябваше да се постигне споразумението.  Графинята  и Симеон мълчаха, докато адвокатът излагаше пред българина условията на споразумението.

Симеон щеше да може да признае като свое детето на Мария с името Симеон Гогов при следните условия:

- детето, момче или момиче, не трябваше да знае за съществуванието на братята и сестрите  си.

- Щеше да носи фамилното име  Гогов или Гогова, и навсякъде като баща ще се записва лицето Симеон Гогов.

- Ще му се изплаща месечна рента  от постъпването му в училище до навършване на пълнолетие. Сумата ще бъде достатъчна за таксите на прилично учебно заведение и ще се използва само за образованието на детето.

- Независимо от бъдещите възможности на родителите си, детето няма да има право да учи в учебно заведение, където учи поне едно от децата на Графиня Мари-Клер де Монморанси.

- Кръстница на детето ще бъде Графинята, в което си качество ще има право да следи за изпълнението на настоящето споразумение и да има право да кани  детето в дома си, но никога с родителите му. 

И още десетина други условия, ограничаващи правото на майката и бащата да  разкрият условията на настоящето споразумение до 2050 година, директно или чрез трети лица. То трябваше да се приеме и подпише както от бащата, така и от майката на детето.

Симеон никога нямаше да има право да се разведе и ожени за Мария до края на живота си. Съгласно каноните на католическата църква, разводът не беше допустим. Коварството на споразумението  изпъкваше още повече от клаузата, съгласно която, при раздяла на Симеон и Мария, единствено права над детето щеше да има майката. А при нейна смърт нейните роднини по пряка или съребрена линия.

Симеон не разбираше много от юридическите постановки на споразумението и поиска да съгласува със свой адвокат, което му беше категорично отказано. Само четири души имаха право да се запознаят със съдържанието му. Графинята, бащата и майката на детето и адвокатът, съставил споразумението.

Споразумението трябваше да се приеме и подпише в срок от три дни, считано от 17 декември 1986 година. Тук вече Симеон  не можа да сдържи нервите си и скочи. Мария беше на родилната маса и никой не можеше да предугади в какво състояние щеше да бъде в следващите три дни. Поиска 10 дневен срок. Графинята и адвокатът се спогледаха и  след одобрение на Мари-Клер, адвокатът се съгласи на едноседмичен срок. До 24  часа на 24 декември 1986 година споразумението трябваше да е прието и подписано. В противен случай ставаше нищожно с всички произтичащи от този факт обстоятелства.  Щеше да бъде Коледен подарък.