Девет години по-късно…

… Тънък слънчев лъч нежно галеше лицето на София. Тя бавно отвори очи и се огледа около себе си. Лежеше в своето малко легло, покрито с бели чаршафи. Погледна през прозореца. Навън гората се събуждаше за нов ден, птичките пееха чудните си песни, а катериците препускаха от клон на клон. През изминалите девет години София живееше с чичо Иван, който бе направил всичко възможно тя да забрави живота си в сиропиталището. С течение на времето споменът избледня и днес той се струваше на момичето като далечен кошмар. Срещата в гората, новият дом - София бе запазила тези спомени, но те сякаш бяха излезли от сън. За нея чичо Иван бе горски дух, който я беше спасил от неизбежната гибел, която я чакаше. Сега тя гледаше на него като на свой баща, а той я обграждаше с обич и се грижеше за нея като за собствена дъщеря. Заедно с него се чувстваше сигурна и щастлива…

 София се изтегна в мекото легло и стана. Оправи набързо тоалета си и излезе навън. На един от пъновете, които служеха за столове и маса, бе седнал Иван и замислено дялкаше нещо с джобното си ножче. Софи реши да го изненада.

- Па! - извика тя. Мъжът стреснато се обърна и се засмя.

- Здравей, миличка. Чаках те, за да закусваме. Хайде.

- Добре, чичо. Може ли първо да се поразходя?

- Разбира се, мила. През това време аз ще приготвя закуската.

София излезе през малката, дървена врата и, с торба в ръка, тръгна по една пътечка. Детето знаеше всички пътеки и поляни в гората. Беше се сприятелило с всички горски обитатели и не се страхуваше да се разхожда само. Всеки ден посещаваше любимата си полянка - Зайчина, която бе нарекло така, защото там имаше много зайци.

 И сега София се запъти натам. Седна във високата трева и бързо при нея доприпкаха две малки бели зайчета. Тя извади от торбата си два моркова и ги даде на животинките, които с наслада ги захрускаха. Скоро бе обградена от своите любимци - зайци, таралежи и др. Всеки бе получил дажбата си и сега София си играеше с един сив заек, който, заради дългите си уши, бе получил името Дългоушко.

 Изведнъж момичето видя край поточето една сърна. Тя кротко пиеше от бистрите поточни води и София реши да се приближи. Внимателно отстрани животинките от себе си и тихо се запримъква съм сърната. Животното уплашено се обърна и бе готово да се скрие в гората, но момичето му извика:

- Хей, сърничке! Не се страхувай! Не си тръгвай!

Сърната замръзна на мястото си. Софи се приближи и нежно я погали. Животното се успокои и легна в тревата. Така момичето си намери нова приятелка…

… Когато се прибра у дома, масата бе сложена и Иван чакаше, седнал на един стол. Момичето изми ръцете си и седна да закусят. Мъжът я гледаше и си мислеше “Колко време мина от първата ни среща? Колко е различна Софи оттогава!”. Наистина, тя се бе променила - нямаше го плахото, бледо, беззащитно дете - София бе пълна с енергия, самоуверена и щастлива девойка. Иван изпитваше умиление, гледайки я как весело чурулика с нежния си гласец като птичките, докато му обяснява колко били непослушни таралежите, как си е играла с Бъни и т.н. Когато гледаше в очите й, той виждаше, че раната е зараснала. Иван знаеше, че София ще пожелае да се срещне с други хора, знаеше, че ще дойде време да се разделят. Но засега те бяха само двамата. Тя беше само негова. Така му харесваше…