Солена любов
Каталина стоеше в стаята си и се гледаше в огледалото, мислейки си за него и за обичта й. Беше опитала всичко само и само да предизвика някакво чувство у него, но не успяваше. Само при една негова усмивка изпратена към нея от него, тя усещаше сърцето си три метра над небето. Любов беше обвила крехкото й бързо ранимо сърце.
Ката погледна косата си. След толкова много опити и чувства разбра, че нищо няма да стане с мечти и блянове, със сладки сънища и горчивата реалност, със солени сълзи и вечни усмивки. И от всичко това у нея се пораждаше само и единствено тъга. Само ТОЙ можеше да спаси сърцето й – изгнаник на болката и вината прииждащи у душата й и изпълващи крехкото й тяло. Тя бе решила, че трябва да се промени, искаше го и не можеше да издържа повече с това нейно аз, която искаше да премахне от себе си. Тя бе решила, че тази година ще бъде друга и следваше целта си. Като се започнеше от характера, от който искаше да махне само срамежливостта, всичко друго беше заради него. Подстрига косата си по-различен начин. Сега не беше толкова дълга, но знаеше, че трябва да се промени и гледаше от момичето, което той най-често прегръщаше и от това много я болеше. Искаше да промени стила си на обличане и правеше всичко, за да се впише в групичката на „най-най-отгоре от всички”. Само заради него нараняваше себе си. Таеше любовта си година, а дори не го бе виждала лятото освен един-два пъти, когато го гледаше отдалеко. Когато той минаваше покрай нея сърцето й започваше да бие по-силно от всякога, изпотяваше се от притеснение и усмивка огряваше лицето й, но разбира се, тъй като не бе казала на никого за него, за обичта й, тя криеше радостта си. Затъваше в тинята заради него, а той дори не осъзнаваше и не виждаше това. Рядко я гледаше в очите, рядко й говореше. А тя молеща се само за едно „здравей” заковаваше погледа си в идеалното му тяло и лице.. но не можеше.. не можеше да го докосне дори и да и се искаше.
Правеше всичко, за да се почувства поне малко красива. Тя не беше от онези момичета, които имаха милиони тонове самочувствие. Напротив, тя нямаше дори малко количество от него и често й го казваха. Каталина имаше един странен характер, но и някак опияняващ. Тя бе много срамежлива, но и луда. Обичаше да се смее. Имаше чувство за хумор и обичаше да разсмива хората. Тя бе голям имат и от инат не се отказваше, когато другите не вярваха и не я подкрепяха. Имаше е мечти, както и надежди. Най-много обичаше да пише. Даваше душата си, само за да и дадат лист и химикал и да напише това, което чувства. Обичаше да пише мисли, нейните чувства изразени по особен начин, завладявайки хората.
И когато искаше да го прегърне си спомняше как той я харесваше преди известно време, но тя от страх и срам запази нейните, отговарящи не неговите чувства. Чувстваше се виновна, че не му даде обична си преди време. Той никога не показа отново такава заинтересованост и тя вярваща, че той я мрази искаше да се промени.
Болеше я и разбра, че би дала всичко, за да го замести с някой, който няма да я наранява така, дори и да не го обича.
Когато друго момче я прегръщаше, усещаше нещо различно. Но пък тя никога не бе усещала ръцете му близо до тялото й и това я убиваше. Когато погледнеше в очите на друг изтръпваше и мислейки, че той не е за нея, както и си беше, се боеше да не се влюби в него, защото не искаше да забрави този, който и причиняваше такава голяма болка. Обичаше го, но когато друг я прегърнеше, рядко се оставяше ръцете му да се задържат върху тялото й, тя мислеше за него.
Болка изпълваше сърцето й пречупено на парченца. Само вечер Каталина можеше да покаже болката си под лунната светлина. Болеше я... отново я бяха пронизали с лък, но този път мълчанието болеше двойно повече от преди.
© Мадлен All rights reserved.