„Цигуларят е глух и се свири по памет”
Яна Кременска
Старият музикант бе започнал да оглушава и чуваше само ехото от вътрешните си симфонии. Вече нямаше къде да се дене, нито къде да дене излишъците и този излишък от вътрешни симфонии се превръщаше в безбрежно хиатуо, където трудно се намира точният нюанс. Обикновено се подвизаваше по центъра на града и поздравяваше минувачите с изискани реверанси, защото някога на сцената го бе правил по същия начин. Понякога му подхвърляха дребни монети, с които успяваше да купи хляб за дивите гълъби и нещо за себе си. При хубаво време предпочиташе да изнася концертите си на някоя пейка на площада пред пощата, а при лошо – в подлеза на „Тракарт”. Там сядаше на някоя каменна колона от гробището на Византия и опитвайки се да забрави студа, дълбаеше пълнолуния по душата на цигулката. Това беше красива музика – Паганини, Шуберт, Вивалди, Фаусто Папети, но много рядко се случваше някое младо момиче със замислени очи да забави крачка и да пусне стотинки в ...