Крачех бавно по пътя. Почти колебливо. Сякаш очаквах някой да ме спре. Вървях с отпуснати рамене и сведена надолу глава. Погледът ми сякаш иследваше пътя. Отново. За Кой ли път. Познавах вече всяка неравност по него, всеки стръг трева, всяко дърво. Разпознавах и всеки шум наоколо. След като ти си замина често идвам тук в градската градина, всякаш тук седейки на пейката продължавах да виждам НАС, как гоним поредното празно шише на площада до паметника всеки защитавайки своята част но борейки се за една цел, да бъдем щастливи заедно. Имам чувството че след като си замина половината ми живот е минал тук, в градската градина, мястото което съживяваше спомените в мен. Сякаш винаги съм седял тук на пейките под сплетените клони на дърветата, чуващ бученето на тролеите по близката улица но някак далечно, приглушено, вслушвах се в яростният зов на душата си. Тук, аз бях отдалечен от света ( макар да си оставах част от него ), но тук бях с теб дори и само в мислите си. Тук бях "щастлив". На спок ...