СПАСИТЕЛЯТ В КАЛТА
Кръчмите на Белфаст бяха тихи като църкви. Но тишината в тях не идеше от липсата на посетители. Мъжете едва-едва дочакваха края на работния ден и се натъпкваха като сардели в пивниците из централните части на града. Всички се нуждаеха от питие, две или десет. Искаха да не са по домовете си и да не остават сами. Плашеше ги мисълта да се върнат вкъщи и да зачакат със свита душа прибирането на жените и децата си от работа и училище, знаейки, че те може и да не се приберат.
Пиеха мълчешком, често на крак, с мрачни лица и с такава сурова церемониалност, сякаш от пиенето им зависеше съдбата на целия свят. Събираха се на групички по двама-трима, шепнеха и внимаваха никой от останалите да не чува думите им. Понякога хора от различни групи си разменяха къси погледи, пълни с недоверчивост и преценка, но веднага извръщаха глави едни от други. Беше седмата година от гражданската война в Северна Ирландия и цивилните бяха научили най-важните й уроци: че животът им не струва пукнат ...