Не знаех, че нощите могат да са толкова дълги. Не и с нея.
Вън златна есен, дъждец ръми, листата танцуват последен танц. Полетът им е изпреварван от оловни капки, които като куршуми ги надупчват. Като застреляни падат. Без шум. Точно както са живели цял сезон. Оголени, клоните след тях стърчат тъжни, сочейки мокрото небе, като с вик за пощада. Безмилостно е времето. Мълчаливо взема своето.
Главата й се е отпуснала на рамото ми, изтръпнал съм, но не мърдам, за да не я събудя. Така заспала, с полуотворена уста, ми заприличва на голямо изплашено бебе, гушнало се в прегръдката на стар мъж. Мога да съм й дядо, пресмятам. Не, по-скоро баща. Да, баща, с късно бебе. Засмивам се, а не ми е до смях.
Два дни сме в тая селска къщица, на склона, до язовира. Отдавна не идвам тук. От погребението на баба. Вандали са влизали, не че има какво да се вземе. Разбили вратата, подпрял съм я с фараша. От тавана прокапва, сложил съм стара, медна тава.
Оная рошава, руса главица се размърдва в съня си. От устат ...