Не знаех, че нощите могат да са толкова дълги. Не и с нея.
Вън златна есен, дъждец ръми, листата танцуват последен танц. Полетът им е изпреварван от оловни капки, които като куршуми ги надупчват. Като застреляни падат. Без шум. Точно както са живели цял сезон. Оголени, клоните след тях стърчат тъжни, сочейки мокрото небе, като с вик за пощада. Безмилостно е времето. Мълчаливо взема своето.
Главата й се е отпуснала на рамото ми, изтръпнал съм, но не мърдам, за да не я събудя. Така заспала, с полуотворена уста, ми заприличва на голямо изплашено бебе, гушнало се в прегръдката на стар мъж. Мога да съм й дядо, пресмятам. Не, по-скоро баща. Да, баща, с късно бебе. Засмивам се, а не ми е до смях.
Два дни сме в тая селска къщица, на склона, до язовира. Отдавна не идвам тук. От погребението на баба. Вандали са влизали, не че има какво да се вземе. Разбили вратата, подпрял съм я с фараша. От тавана прокапва, сложил съм стара, медна тава.
Оная рошава, руса главица се размърдва в съня си. От устата й се е проточила малка, тънка ивица слюнка. Проблясва, като паяжинка, а следващата капчица, подобно на сребърно паяче, се спуска по нея. Мърмори нещо насън, свива се на топка, търси закрилата на топлината, която й давам. Спи гола, както я е майка родила. Отметнала е одеялото, вижда се гръдта й, бяла, добре оформена, като недокосвана и от поглед. Придърпвам го, да я завия. Отвива се рязко. Пак промърморва. Лежа цял вдървен, не шумвам, да не я разбудя. Но се разбужда. Отваря големи, засмени очи, облизва с езиче мокрото, паячето и нишката изчезват, лакомо ги поглъща. Ръцете й ме обгръщат.
- Ранобуднико - гали ми се и търси устните ми, а ръката й се плъзга под завивката.
Късно заспахме и ако може да се рече, че това е било сън, то е благодарение на застаряващата ми мъжественост.
- Непокътнат си! Мъж си!
Така поне твърди. Не че ми става по-леко, но наистина някога приспивах жените с любов. Сега, търся начин да спя по-бързо, че честичко почнаха да ме будят. Като ей това, непослушното, дето пръстите му опипват под корема ми, ненаситно, палува, а мен ме гонят дяволите. Прегръдките й са като на други жени, с които съм бил през годините, но не им се наситих. И за нея са недостатъчни. Младостта бърза да навакса изпуснатото, занапред. Предусеща женската й натура ония случаи, когато ще й обръщат гръб след бърз секс и ще захъркват, без целувка дори. Без ласка, без внимание. И ще се чувства празна и нежелана. Захвърлена. Като презерватива, който никога няма да използва.
- Обичам да го усещам! - ми шепне цяла нощ възбудата у нея и, докато го надяна, ловко го маха и запокитва в тъмното. За нея всичко е игра.
Нищо не я разпитвам, сама ми разказва. За втория си баща, когото сама прелъстила, за учителят по музика в седми клас, от когото научила фелацио, за шофьорът, който разнасял храната в общежитието...
Много мъже! И всичките, по-големи от нея. Безотговорни и лакоми за плътта й. И аз ли бях такъв?
- Не! Ти си нещо специално! - отговаряше, сякаш четеше мисли и пак ме притискаше към себе си. И ме караше да се чувствам такъв. И, уж  жена, по мъжки ме любеше. Свършваше диво и заспиваше ей така, без да усетя, докато съм в нея още. Точно както не би желала, нея да любят. Отмъщаваше на бъдещето ли?
Но спеше бързо. Като че ли за минутка притваряше очи, унасяше се, нямаше я. На сън се усмихваше. Дишането й,  допреди секунда учестено и отривисто, водено от ритъма на затихващият акт, превръщащо се в стонове, във викове дори, се успокояваше. Отпускаше се телцето й, притихваше.
Обичах да я гледам в такива мигове на спокойствие, нежна, невинна, щастливо обладаваща съня, както до преди миг тялото ми. Бързаше да живее. Мигът превръщаше в хиляда мига, като ги изживяваше отново и отново. Боеше се от предстоящото, от утрото, от светлото, знаеща, че следва нова тъмнина, в която се ужасяваше да попадне. Самотата.
Навън все така валеше. Клоните на дърветата, олющени и тъжни лъщяха в голотата си. Езерцето, сбърчило повърхност, като наранена кожа, се отъркваше о бреговете, набраздено от милиони капки. Матовата му повърхност отразяваше намусеното небе, по което не се виждаше и една звезда. Не бях сигурен кое време е. Не броях и колко пъти сме се любили през тия часове, защото всичко бяхме превърнали на нощ. И за пореден път заспиваше изтощена, за малко. Скоро силиците й щяха да са възстановени,  за нов сеанс.
Опитах се внимателно да издърпам ръката си. Не ме усети. Седнах в края на леглото, но този път не направих грешка, да побързам да се обуя. Раздраните ми слипове се валяха в мизерията по пода. Дивачка. Със зъби ги свали от мен. А исках само да изляза навън, по малка.
- Иди гол, кой ще те види! - кресна ми зверчето в нея, а очите й ме молеха: "Остани!"
После се засмя:
- Добре, че не носиш боксерки! Мразя мъже в боксерки! Изглеждат жалки, като клоуни с нищо в гащите си.
Давах си сметка, че ако и днес не ида в офиса, ще тръгнат да ме търсят с полиция. Провалих сделката с японците, шефът сигурно е бесен. Провалих я, защото тръгвайки за документите, се сблъсках във фоайето с тая лудетина тук. Плющеше такъв дъжд, та се чудех, как ще стигна до колата си. Бях я виждал из многобройните коридори на компанията, но никога не съм си и помислял, че между нас може да има нещо. Докато не сме спря. Налагало й се да излезе, по спешност, а таксита никакви.
- Телефоните им сякаш са отрязани - негодуваше и тропаше с малкото си краче. Явно, все пак бе опитала, защото русата й главица бе мокра, а роклята, полепнала по тялото й, загатваше колко съвършенство може да се крие, под едно парче плат. Неподозирана! И винаги с нещо изненадваща, колкото й да го познава човек. Не мога да кажа, че точно тия бяха съображенията ми да я кача в колата, но не отричам, че ако е имало някакво колебание, то те взеха връх.
Из града се караше трудно, улиците бяха за лодки, а не за автомобили, канализацията връщаше от запушените шахти. Качих се на околовръстното, където попаднах в задръстване, защото не бях единственият, сетил се за обходния маршрут.  Бях включил парното, лека музичка от радиото, одремвах се. Тръгни - спри, след пет минути пак същото. Тя беше на задната седалка, смълчана, така и не знаех, къде иска да я откарам. Когато я погледнах в огледалото за обратно виждане, бе свалила мократа си рокля и се смушила в якето ми. Русата й коса, сплъстена, с поизсъхнали краища, стърчащи като клечки над челото й, й придаваше невинен и закачлив вид. Като на непослушно хлапе. Срещна очите ми. Засмяхме се. Тогава усетих магията й. И ръцете ми сами завиха по разклона за Посиково. Нито тя запита нещо, нито аз обясних.
Когато влязохме в селото, наближаваше обяд. По улиците нямаше никой. Къщицата се криеше сред двуметрови бурени и папрат, която бе изместила бреговете в градината ми. Скоро сигурно щеше да залее дворчето. Влязохме през разбитата врата, запалих печката, посринах боклука.
- Заприлича ми на овчарска колиба.
Така каза тя, загледана в огъня. И тогава ми разправи историята  за овчаря. Бил най-личният момък в някакво село. Залюбили се с една мома, дъщеря на най-видния богаташ. Но баща й я бил обещал другиму. Колко му се молили, плакали, увещавали го. Но непреклонен останал той. Такава била традицията. Накрая, момъкът се обесил, а момата, за да избегне нежеланият годеж,  се хвърлила от една скала. Кръстили я после, Велика стена, на името й. Слушайки я, погледнах към тавата, в която се отичаше покривът. Символ на едно поколение, в което хората са имали морални ценности. Замислих се за духа на това девойче, предпочело смъртта, пред поругаването си, но и за традициите, довели до гибелта му.
- И аз някой ден ще скоча! - стресна ме гласът й.
Сигурно ще го направи, луда е, мърморех си, но когато после, разрови сама пепелта на миналото си, разказвайки ми за себе си, се убедих, че би скочила. Заради голямата любов, която от дете търсеше. И все не намираше. Това ми показа жарта, която тлееше в изпепелената й душа. Може би неправилно я търсеше, скачайки от скут в скут...
В тоя момент се мразех. И бях безсилен. Усещах, че същата топлина и закрила, която тя търси, всъщност бяха нужни на мен. И че човек, както и да изглежда, е нараним под тленната си обвивка. Точно толкова, колкото голият охлюв, стремящ се да насити изпепеляваща си страст към красивата Кралска бегония, умира в убежището на измамният й разкош.
- Ще ме зарежеш, нали?
Гласът й потърси пролука в сгъстения въздух, зачуди се за миг, че не намира и потъна в олющеното на кирпичените стени.
Исках да й обясня колко безсмислено е всичко. Не толкова заради разликата в годините ни, но и заради тях. Можех ли да й кажа, че постоянното търсене на ласка в по - възрастни мъже, е вследствие липсата на бащина такава, в детството й? И имах ли право? Тя трябваше да намери изхода, преодолявайки личните си терзания. Да се освободи от тях, за да не погубва тия, около себе си. Исках, но не можех. Едно, че не знаех дали съм прав, и второ, че това си беше неин избор.
Или защото се боях, да не разбере колко всъщност слаб съм, и че магията, която носи, прави уязвими мъжете. Силата й да покорява е неимоверна. Поддават й се, също както аз. Така никога няма да успее да се измъкне от блатото на лъжата, а би били жалко да се погубва, с оплескани от мерзост, изморени от живота старчоци, попиващи я жадно, като сюнгер, единствено заради младото й тяло. И че след тях, празнотата ще става все по - голяма и болезнена.
Пътувахме към града в пълно мълчание. Исках да се освободя от присъствието й, усещайки все по-растящата си зависимост от нея.
Спрях пред малка кооперация, закътана в уличките над Дунав. Реката ни посрещна смълчана, ням свидетел на сбогуването ни.
- Ти си специален, за мен! Искам да го запомниш! Специален!
Не отговорих задъхан от целувката й.
- И да ми се обадиш! Чу ли ме!
Гласът й утихна след мен, без отговор. Толкова бързах да напусна района, че се чувствах, като беглец. Моторът роптаеше нещо, а аз се мъчех да разбера, от какво бе недоволен.

След като няколко дни не  я срещнах по коридорите, реших да й се обадя. Ядосвах се, че за толкова време прекарано с нея, не си направих труда, дори да науча поне името й. Привечер, след като напуснах офиса, с букет цветя се озовах пред малката кооперация, на брега на реката. Водите й не ме посрещнаха като стар познат, а обърнали ми гръб, мълчаливо изтичаха в тъмнината. Изкачих петте стъпала. Позвъних. Чух гласа й:
- Скъпи, виж кой е, че съм в банята.
Почувствах се неловко и реших да се махна. В тоя момент, вратата се отвори. В осветения квадрат застана млад мъж, по боксерки. Бе надянал на голо пъстра,  кухненска престилка,  държеше нож. Не
знам защо, изтръпнах.
- Извинете, ако съм ви стреснал, чистя риба - почувства се длъжен да ми обясни. - Йоана ли търсите?
Устата ми бе като залепнала от напрежение, пот изби по челото ми.
- Аз, съжалявам, объркал съм апартамента... - смутолевих,  отстъпвайки назад.
В тоя момент се появи още един силует. Нейният. Облечена в халат, с мокра коса и кърпа в ръка.
- Май теб търсят - обърна се към нея мъжът, сочейки ме с ножа.
Погледът й бе по-хладен и от острието му.
- Бегониите са за мен! А тоя, не го познавам.
Присегна се и издърпа букета.
- Дай му някой лев.
След което затръшна вратата след себе си, отнасяйки от мен аромата на цветята.
Останал сам в тъмното,  разбрах, защо голият охлюв умира от отровата им.


                                         

  *   *   *