Знаеше че е специален. Винаги го е знаел. Още като беше много малък, Мама му го беше казала:
- Зарко, ти не си като другите деца, ти си специален.
И той си го знаеше. А пък и го виждаше. Другите деца не бяха като него, бяха много различни. Той не ги разбираше. И даже ги съжаляваше. Бяха странни, агресивни, сърдити, караха се помежду си, смееха се на някакви неща, които не бяха смешни… Абе имаше подозрения, че не са много нормални.
Още от тогава и до сега, все се чувстваше много самотен. Още като беше много малък, помнеше как Тати умря. В катастрофа. Помнеше усмивката му, силните му ръце, помнеше и как мирише на одеколон. После, един ден, Тати просто си отиде. Стана звездичка, така каза Мама. Помнеше ковчега и тялото вътре. Не приличаше много на Тати, но Мама каза че е той. Всички плакаха много, само той не плака. Много искаше да плаче, защото нали всички плачат, ама не можеше.
И после всяка вечер гледаше небето. Някъде там е Тати, нали е звездичка. А имаше толкова много звездички. Но т ...