Лутам се между две сенки, обвили като с кадифени ръкавици душата ми.
Залитам ту към прекрасната грива на зрелия лъв, ту към гъвкавите движения на младия.
Царят подпалва сърцето ми, осмисля дните ми.
Младият подчинява мислите ми, властва над разума ми.
И вълнението се удавя на спирали някъде дълбоко в Аза...
Единият е златен, забранен, зноен пожар, а другия - тръпчиво-сладостна, млечна, отдавна позната медена тръпка.
Копнежът по кехлибарените очи, плавните, умерени движения на великолепния лъв, мъката по кипящата от живот неспокойна душа на младия, се сплитат в ониксова плитка от раздвоение и гняв...
Единствено сънят носи заблуждаващо утешение. Но колкото и да се надявам, колкото и да мечтая да остана в илюзорния свят, отново изплувам на повърхността. Отново се сблъсквам с двете безнадеждни въгленчета, бавно прогарящи ума ми. И повече не мога да заспя...
Вълнението се къдри на спирали в душата ми.
И Луната отново бисерно, сребристо мълчи...
06.02.2016