Леденият нощен вятър брулеше короните на дърветата. Нападалите сухи листа танцуваха вяло по стария, набразден от мъка и време паваж, който унесен слушаше воят на нощта - ридания и болка, загърнати в предчувствие… Нямаше никой. Само луната надничаше плахо, зад черните облаци, а светлината и галеше нежно древните, надгробни камъни, които сякаш впили нокти в черната пръст, спяха, потънали в спомени и покоят на забравата. За миг пронизващият вятър стихна - миг, който провисна несигурно във вечността, крехък и самотен… Сухите листа не спираха лудешкият си танц, но шумоленето беше глухо, изпълнено с боязън. Сред сенките на пропукващите дървета, бавно, като дебнещ хищник се прокрадна мрак. Лунните лъчи се плъзгаха безсилни по тъмната фигура и се губеха завинаги сред всепоглъщащата чернота… Тихите и стъпки ехтяха по стария паваж, заглушаваха воя на вятъра и вдъхваха на тишината мощ, твърде голяма, че да позволи друг звук, освен шепотът на страха, разтворен във въздуха, превръщащ всеки миг във ...