.............

         През една ранна ясна сутрин в началото на м. септември 1964 г един раздрънкан автобус ме носеше от село Златна Панега към гарата на Червен бряг. Във въздуха се носеше миризмата на нафта и похъркването на десетината работници, които се връщаха от нощна смяна от циментовия завод. Покрай реката, която следваше извивките на пътя, се издигаше лека синкава мъгла, която скриваше бистрите ù леденостудени води.

          На душата ми беше леко, идваше ми да пея от радост в този ранен час за нещата, които ми предстояха оттук нататък. А те не бяха никак малко! От един месец бях на бригада на строителството на ж.п. линията Червен бряг – Златна Панега в района на с. Румянцево. С голям зор успях да убедя командирите  на бригадата да ме освободят няколко дена по-рано преди завършването ù, поради неотложни ,,домашни причини”. Истинската причина беше, че една моя братовчедка отдавна ме канеше да ù гостувам в София за 9-ти септември – тогава се навършваха 20 години от ,,победата” на социализма и се очакваха големи тържества. Не толкова тържествата бяха повод за радостта ми  а това, че за първи път на 18 години щях да видя с очите си столицата на България – София; този загадъчен град, който живееше по закони, различни от тези в останалите градове и села, град, където се правеха революции, където се ковяха и погазваха закони, където беше съсредоточена политиката, културата, отбраната и управлението на страната.

            Освен това самочувствието ми, че тази година ще бъда вече в последния пети курс на техникума допълнително подклаждаше радостните ми чувства, които бушуваха в гърдите ми. През втория срок на учебната година оставаше да имаме трудов стаж и изпити по специалността, след това абитуриентски бал и… казарма. От казармата не се страхувахме, приемахме я като нещо неизбежно в живота ни. Даже нещо повече, затворени в черупката на провинциалното ни ежедневие, ние възприемахме казармата като нещо полезно и желано, като място, където ще видим нови географски хоризонти, нови градове и нови хора.

Но най-важната причина за радостта ми беше тази, че се влюбих в едно момиче от бригадата. Не зная кой беше по-влюбен; дали тя или аз, но фактът, че тя страшно държеше да ме представи на родителите си в родния ù град Троян през втората седмица на м. октомври приятно гъделичкаше мъжкото ми самочувствие в този ранен час. Още чувствах горещите ù целувки по лицето си, солените ù сълзи, тръпнещото ù тяло от безсънната нощ и септемврийския хлад, когато тя дойде да ме изпрати до автобусната спирка.

            Едва когато автобусът се дотътри до Червен бряг усетих, че в ръката си още стискам листчето, което тя ми бе дала с адреса си в Троян в последния момент преди да се разделим. Разгънах го и с разтуптяно сърце прочетох: ,,Троян, Кино Кукувишки, 12 А, Л. Н.”- и добавката: ,,Ще те чакам! Обичам те!”

            В този щастлив септемврийски ден никой от нас двамата не предполагаше, че този адрес ще стане причина никога повече да не се видим, като причината за това щеше да ми се изясни след много, много години...

           Бригадата за  построяването на ж.п. линията Червен Бряг – Луковит – Златна Панега беше обявена за национална. Само за няколко години тя трябваше да свърже тези населени места и новостроящия се циментов завод в с. Златна Панега със света. Бяхме около 200 души младежи и девойки от Северна България, все средношколци, повечето с няколко бригади зад гърба си и с надеждата, че тази бригада ще бъде последна в живота ни.

           Бригадирският палатков лагер беше разположен на поляна на десния бряг на реката, току под трасето на бъдещата ж.п. линия, по средата на пътя между селата Златна Панега и Румянцево. До него от главния път се минаваше през дървен мост над реката, където денонощно имаше въоръжена охрана от бригадири. Над моста имаше арка с надпис ,,Строим за родината” и текст, поясняващ, че зад него се намира национална младежка бригада. Под насипа на бъдещото трасе на линията с варосани камъни беше изписан традиционният за такива случаи лозунг ,,Ние строим линията – линията строи нас”.

           Очевидно, че в  този лозунг ставаше въпрос за изграждане на характери чрез труд, но за ,,благозвучие” неизвестният автор беше прибавил във втората част текст, който го правеше послание за дебили. По това време навсякъде в страната; в заводи, фабрики, училища, институти, ТКЗС-та, вестници беше пълно с подобни идиотски лозунги.

            В сравнение с другите мои бригади, тук храната беше превъзходна. Тъй като бяхме много хора, хранехме се и работехме на две смени. За първи път тук трудът ни макар и символично се заплащаше. Това, което изкарвахме като пари, една част от него отиваше като разход за храна а това, което останеше, ни се начисляваше като работна заплата.

          Още първия ден, след като ни се раздадоха работни дрехи и  бяхме разпределени по взводове, роти и батальони, се започна с нашата идеологическа подготовка. Трябваше спешно да научим марша на бригадата, който почти винаги пеехме в 22 ч по време на вечерната проверка:

“Знаме бригадирско ни събра,

  празнично сърцата ни туптят.

  Предай се, непокорна канара,

  от тук ще мине път, от тук ще мине път

  към комунизма води той! ... ”

           Ние обаче предпочитахме една друга, простичка,  макар и приспивна песен, която запявахме преди тръбата да свири  ,,Отбой”:

“Тиха лятна вечер спуска звезден кош.

  Лека нощ, другари, лека нощ!

  В лагера любим с песен ще заспим.

  Лека нощ, лека нощ... ”

           Работата ни главно се състоеше в изкопни работи по трасето на  бъдещата ж. п. линия. Дневните норми бяха поносими, но задължителни. Ако по някаква причина, (главно обективна) нормата не се изпълнеше, отивахме за няколко часа допълнително на обекта да наваксаме пропуснатото, но това рядко се случваше. Всяка вечер по време на проверката се отчиташе изпъл­нението на нормите по роти и батальони. Трудът, който влагахме, не ни тежеше, даже нещо повече, съревнованието, което се водеше между отдел­ните взводове и роти, беше наситено с неподправен ентусиазъм, освободено от всякакви идеологически подбуди. Може би тук причината беше тази, че всеки знаеше какво е изкарал за деня под формата не само на проценти, но и на пари. При завършването на бригадата всеки бригадир получи между 50 и 100 лева, които по това време не бяха малко пари.

             Понеже споменах, че съревнованието се водеше с нещо като спортна злоба (но в никакъв случай не за пари!) се стигна до там, че някои бригадири след вечерна проверка отиваха на обектите си на светлината на газени фенери, или на лунно осветление да поработят няколко часа. Тези светлинки се виждаха отдалеч в лагера, началниците също ги виждаха, но се правеха на ни лук яли, ни лук мирисали – нали трябваше да изкараме и техния храноден!

На десетия ден от започването на бригадата в една ясна августовска нощ, няколко момчета от нашия взвод отидохме след вечерна проверка на нашия обект, който беше много близо до лагера. В късния следобед там се извършиха взривни работи и част от земната маса затрупа релсите, по които се движеха вагонетките. Ако предварително не разчистихме натрупаната пръст по тях, на следващия ден трябваше да губим излишно време, което щеше да затрудни изпълнението на нормите ни.

               Тъкмо бяхме започнали работа, когато съвсем близо до нас, зад планината от взривената земна маса, в тихата лятна нощ дочухме сподавено хлипане. Захвърлихме инструментите и се затичахме да видим откъде идват тези странни звуци. Оказа се, че те идват от 3-4 момичета, наклякали до една излязла от релсите  вагонетка, която напразно се мъчеха да я поставят на мястото ù. От тях разбрахме, че те не са успели да си изпълнят дневната норма, скарали се с момчетата от техния взвод от съседната рота и те ги натирили да я изпълняват. Особено впечатление ми направи едно от тях, с бинтовани длани на ръцете, което едва сдържаше болката си от пришките по тях и унижението, на което бяха подложени. Набързо им поставихме вагонетката на релсите, след което аз и още един бригадир останахме при тях да им помогнем да наваксат пропуснатото. Само след два часа бяхме готови и малко след полунощ с шеги и закачки се спуснахме към притихналия лагер. Така се запознах с Л. Н. – момичето с бинтованите ръце.

На другия ден тя дойде да ми благодари от името на останалите момичета за оказаната среднощна помощ. Учудих се, че досега не бях я забелязвал, макар че тя беше от съседната рота, която беше в състава на нашия батальон. Беше със стройно тяло, топли кафяви очи и кестеняви коси, заплетени на къса плитка. Върху плитката си беше сложила небесносиня панделка, която със синята  бригадирска униформа – таке, яке и къси панталонки, много ù приличаше. Разговорихме се и се оказа, че Л. няма нищо общо със среднощното хлипащо момиче, беше твърде приказлива, като по начина, по който изговаряше думите, се долавяше, че тя има властен характер. Оказа се, че е ученичка в 10 клас на гимназията в Троян, мрази математиката и химията, но обича литературата, спорта и шумните компании. В потока от приказки, които тя изприказва разбрах, че след 4 дена ще има рожден ден (на който аз официално бях поканен), но ù е много мъчно, че за първи път ще трябва да го посрещне скромно и то без родителите си, които страшно обича.

            Когато се разделихме, започнах да се чудя какво да ù подаря  за рождения ден сред тези пущинаци, когато се сетих да направя една рисунка с молив на една случайно попаднала ми репродукция на известната картина на Рубенс ,,Съюз на Земята и Водата”. Тя представляваше алегорична сцена на съюза на фригийската богиня на Земята Кибела, държаща в ръка рога на изобилието, пълен с плодове и бога на Водата Нептун, държащ тризъбец в ръка. Съюзът се осветяваше от крилатата Виктория, която поставя златни корони на главите на боговете, а митологичното морско същество Тритон – син на бог Посейдон свири с морска раковина и успокоява вълните.

            Още същия ден се залових за работа и върху един бял картон с размера на формат А2 започнах да нанасям контурите на двете основни голи тела. Работата ми спореше, окрилена от тръпката за изненадата, която щях да доставя на Л. Макар и черно-бяла, репродукцията се получи много сполучлива с изключение на тигъра, който лежеше в сянката на рога на изобилието. Колкото и да се стараех, той все излизаше като добре охранен нашенски котарак, докато накрая ми писна и аз го замених с буйна тропическа растителност.

           Рождения ден на Л. отпразнувахме в нейната палатка, след като се завърнахме от обекта. Бяхме се наблъскали около 20 души момчета и момичета, насядали или полегнали по леглата под избелелия брезент в душния летен следобед.

            Л. много хареса рисунката, особено след като ù обясних алегорията, която е въплътил в нея великият Рубенс.

            - Само не мога да разбера защо картината се казва ,,Съюз”, когато това си е една сватба – замислено каза тя. Ето младоженците – Кибела и Нептун, налице са сватбените венчета и двамата свидетели, във водата има и нещо като шаферчета ...  

             - Сватба е нещо много прозаично, тя повече е за простосмъртните, докато на боговете пò им прилича да се съюзяват. А пък не мога да си спомня дали тези богове вече не са в брачни отношения! – ù отвърнах аз, но почувствах, че тя не остана много доволна от отговора ми.

             Все пак тя искрено ми благодари и ме покани да седнем на нейното легло. Почерпката започна с вафли и локум, купени от бригадирската лавка, но незнайно как се намериха две бутилки коняк, които започнаха да обикалят от човек на човек. Настроението изведнъж се повиши, когато се появи Лиза с китара в ръка.

             Лиза беше първа приятелка на Л. и учеха в едно и също училище. Имаше дрезгав глас, свиреше много добре на китара, пушеше на поразия, без да ù пука от забележките на началниците на бригадата и незнайно защо мразеше габровците – поне на мен така ми се струваше. ,,Вие, габровците, се правите на големи тарикати, но все ще се намери някой, който да ви сложи шапка!” – често я чувах да казва, без да имаше затова някаква причина.

            Тя започна своя репертоар с ,,Арлекино” на Емил Димитров (тази песен по това време беше много популярна), след това премина през ,,Църни очи имаш Цуро”, нецензурните  ,,Азбуката”, ,,Вървя си по моста”, ,,Морандо Мори”,  ,,Тролей”,  ,,На даскала жена му”... 

            Всички ù пригласяхме, защото текстовете на песните ни бяха до болка познати. Времената бяха тогава такива, че когато един свиреше и пееше, всички с него пееха, за разлика от днешните, когато един свири и пее, а останалите мълчат. Може би  това се дължеше на все още скъпо струващата аудио техника  по това време (електрически грамофони и ролкови магнетофони), поради което забавленията на хората, когато се съберяха да се веселят, зависеше от самите тях.

Не знам дали от теснотията в палатката, горещината или от всеобщата възбуда от изпития алкохол и веселото настроение, което се създаде, в един момент двамата с Л. се оказахме полегнали един до друг върху провисналото легло, като за по-голямо удобство на нея си бях подложил ръката под  главата ù вместо възглавница. Телата ни се допираха непринудено без никакъв свян (всеки от нас се правеше, че нищо не забелязва), а когато тя се обръщаше на една или друга страна, усещах върху тялото си приятния допир на  гърдите ù…

             - Моля за малко внимание! – в един момент се провикна Лиза. – Не само боговете се съюзяват, но и простосмъртните. Искам да поздравя с една песен новосъздадения съюз между един габровец и една троянчанка на рождения ù ден. Нека това да бъде и моят подарък за нея! – и като погледна към нас, намигна ни тарикатски и запя под акомпанимента на китарата си:

“Бавно вдига се нощта,

  чезне синкава мъгла.

  Аз отново съм сама

  далеч от теб, далече във нощта.

  Накъде, накъде твоят влак полетя,

  накъде те отнесе в нощта?

  Любовта, любовта, само миг ли е тя,

  не,  аз не искам, не вярвам в това ...”

              На следващия ден, след приключване на сутрешната смяна, като хапнахме набързо в столовата, нашия батaльон го поведоха на учебни стрелби. Близо 80 бригадири с 10 карабини се влачехме в жаркия летен следобед по баирите над бригадирския лагер. Командирите на батальона бяха решили да съчетаят стрелбите с някакъв безсмислен 4-5 километров поход. Изоставения коларски път по който се предвижвахме се виеше между жълтеникави песъчливи скали, бодливи храсталаци и изгорели от слънцето треви. Тук-там габърови  дървета, израсли между скалите показваха, че все пак не сме в Африка. Нагретият въздух трептеше, рояци дребни мухи се завираха в ноздрите, очите или се полепваха по плувналите ни в пот тела. Ако тези мухи само дразнеха, то имаше едни шарени, черно-бели, които бяха 2-3 пъти по големи от тях. Наричаха се ,,оводи” и ухапването от тях се усещаше, след като се насмучеха за секунди с кръв, като оставяха върху телата ни болезнени  белезникави пришки с големината на монета.

             Най-после стигнахме една полянка, където се проведоха стрелбите. Някои от нас за първи път държаха бойна пушка и за първи път щяха да стрелят с бойни патрони. Трясъкът от изстрелите, миризмата на изгорял барут и жегата вдигаше адреналина в кръвта ни и  ни пречеше да се прицелваме правилно. Малцина бяха тези, които успяха да поразят мишените. Повечето (особено момичетата) насочваха пушките към целта, като гледаха настрани, когато дърпаха спусъка, в очакване, че откатът от изстрела ще им счупи ключицата.

             Стрелбите вече приключваха, когато видях, че няколко бригадира се бяха скупчили около Л., която се превиваше от болка, държейки се за рамото. Отначало помислих, че се е контузила от отката на пушката, но когато дотичах до нея, видях, че цялата ù ръка е почервеняла и подута. Като сдържаше болката си, тя през сълзи обясни, че някаква голяма пчела я ужилила, навярно стършел. И навярно това беше така, защото на мястото на ухапването се виждаха две малки точици и една по-голяма. Естествено, вода нямаше, нямаше и нищо за оказване на първа помощ. Единственото, което можехме да направим в момента, е да придвижим Л. до лагера. Няколко души я подкрепихме и започнахме да се спускаме бавно по каменистия път, а двама бързоноги бригадири отпрашиха да предупредят лагерния доктор. И добре, че те побягнаха преди нас, защото положението на Л. започна бързо да се влошава. Отначало тя вървеше сама, но скоро пребледня и се отпусна в ръцете ни. Опитахме се да я носим на т.нар. медицинско столче – двама от носачите си хващаха китките на ръцете под ъгъл 90 градуса и пострадалият сядаше върху тях, като се държеше с ръце на раменете им – но Л. вече и това не можеше. Тогава трима я хванахме през ръцете, кръста и раменете и я понесохме през камънаците надолу към шосето. Как сме стигнали до пътя, където вече ни чакаше докторът, и до ден днешен нямам никакви спомени. Той ù постави инжекция и Л. започна да идва в съзнание от алергичния шок. Пристигна и линейка, която я откара в болницата в Луковит.

              Освен доктора, Л. поиска и аз да я придружа до болницата. Тя през цялото време ми държеше едната ръка, докато с другата попивах ситните капчици пот, които избиваха по пребледнялото ù лице.

              След два дена Л. се завърна от болницата и дойде направо в моята палатка, тъкмо когато си почивахме в късния следобед от работната смяна. Поздрави, приближи се до мен и тихо, но властно каза: ,,Ела!”. Последвах я, тя ме отведе в сянката на една от палатките, повдигна се леко на пръсти, целуна ме по устата и каза:

              - Тези дни разбрах, че не мога без теб! Довечера, след проверката, ще те чакам при ,,Скалата”! – след което се обърна и си тръгна.

              Стоях ошашавен и се чудех дали това е любовта; неочаквана, безразсъдна, властна, всеотдайна, тайнствена. Освен няколкото детински влюбвания, които имах, едва сега разбрах, че нещото, което ми се въртеше в главата и не ми даваше покой, докато Л. беше в болницата, беше искрата, която запали чувството за взаимност още от първия ден, когато се запознах с нея. Изненадата, породена от това, което току-що чух от нея, приятно възбуди мъжкото ми самолюбие. Започнах да си повтарям една известна максима: ,,Кой, ако не ти, кога, ако не сега!”, с която се мъчех да преодолея притесненията си от предстоящата среднощна среща с Л., защото ако тя така неочаквано и непринудено сподели чувствата си към мен, би трябвало и аз да направя същото.

             ,,Скалата” беше един огромен камък с почти правилна форма на куб, търколил се в края на бригадирския лагер при взривяванията по трасето. Само двадесетина метра не му достигаха да цамбурне в бистрите води на Златна Панега. Освен него имаше и други по-малки камъни, в чийто среднощни сенки се приютяваха влюбени бригадирски двойки. Обходните нощни караулни избягваха да наобикалят този участък, за да не стреснат търсачите на любовни преживявания.

             След вечерната проверка сграбчих едно одеяло под мишница и избягвайки осветените участъци на лагера, се отправих към ,,Скалата”. Там вече ме чакаше Л. Приседнахме върху одеялото, облегнати на все още топлия от слънцето камък и се загледахме в тихите сребристи води на реката.

           - Искаш ли да се окъпем? - неочаквано ме попита Л.

           - Как така да се окъпем? – с въпрос ù отговорих аз, като си представих ледените води на реката – нейните извори бяха само на 2-3 км. от нас.

          - Ами голи, разбира се! – и като се засмя, тя неочаквано се съблече и се затича към водата. Спокойно нагази, и когато водата стигна до кръста ù, тя се обърна към мен, кръстосала ръце върху гърдите си и пак с оня тон, нетърпящ възражение, ми каза: ,,Ела!”

            А аз изтръпнал, блед и полудял тръгнах като хипнотизиран към нея, без да съзнавам, че нагазвам в реката с дрехите си.

           От този миг, до края на бригадата вече нямаше нощи. След работната смяна поспивах 1-2 часа и едва дочаквах тръбата след вечерната проверка да свири ,,Отбой”, за да се отправя към ,,Скалата”. На зазоряване се прибирахме с Л. по палатките си изтощени и изсмукани от любовни страсти, нежности и наслада. Заспивах моментално в леглото, като пропусках сутрешната закуска, потопен в сладък сън. Сутрин другарите ми от взвода едва ме вдигаха от леглото за т.нар. ,,развод” при разпределение на задачите за работа.

           След една безсънна нощ се събудих от яркото слънце, което грееше право в очите ми и капчиците вода, които пръскаха лицето ми. Дочух приглушени гласове и тихия ромон на течаща вода. Помислих си, че или сънувам, или съм се успал, и по навик скочих от леглото. Краката ми цопнаха в ледено студена вода и когато се огледах, видях, че леглото ми е сред бистрите води на Златна Панега, които почти докосваха дюшека. На брега се бяха събрали около десетина сеирджии, които се хилеха и хвърляха малки камъчета, които цамбуркайки във водата, пръскаха водни капчици по леглото и тялото ми.

         - Ало, любовникът, кой ще ти изпълни нормата днес? – весело се задяваха те с мен.

         - Тези, които са ме донесли на това място! – не им останах длъжен аз и като им теглих една нашенска, завих се през глава и отново сладко заспах сред ромона на водата.

         По-късно разбрах, че на другарите ми по палатка им е  било писнало насила да ме будят и след като направили няколко неуспешни опита сутринта, ме бяха вдигнали  с леглото и положили насред реката. Наистина казват, че любовта не е само радост, но и страдание.

        В един слънчев неделен преди обед, през втората седмица на м. октомври пристигнах в Троян така, както се бяхме уговорили с Л. От адреса, който имах в джоба си, предварително си бях втълпил в главата, че Л. с родителите си живее в сграда, в която се помещава и някакво кино със странното име ,,Кукувишки”, по всяка вероятност под наем. Ето защо, след като слязох на автобусната спирка, първата ми работа беше да попитам къде се намира градското кино. И наистина, то се оказа в една голяма сграда в центъра на града.

        Сърцето ми радостно биеше, от вълнение се бях изпотил от предстоящата среща с Л. и нейните родители. Отминах таблата с фотоси от филма, който се прожектираше в киното и започнах да търся вход с № 12 А. Появи се вход с някакъв номер 3, (№ 1 сигурно беше на киното), в който се помещаваха някакви канцеларии, след това номер 5 с канцеларии на БЧК и на местния Ловно-рибарски съюз. Видях невзрачен вход без номер и се намъкнах в него. Изкачих някакви стъпала и се оказах в някакъв полутъмен коридор,  в който вонеше на току-що сготвена кокоша яхния и мухъл. От една полуотворена врата се разнасяше детски плач и музика от някаква радиоточка, усилена до край. Тъкмо се бях засилил да почукам на вратата, когато тя се отвори широко и на прага ù се появи една млада слабовата жена с ролки на косите и розов пеньоар на баклавички. В ръцете си държеше леген с току-що изцедено пране, от което се издигаше пара. Попитах я, след като я поздравих, къде мога да намеря квартира или вход с № 12, но тя вместо да ми отговори, започна да крещи по мен:

           - Каква квартира бе, какъв номер 12, само търсите к'во да откраднете или да пикаете в коридора! Боре, стига си спал, я ела да разкараш един навлек! – извика тя някакъв мъж от стаята.

          Побързах да се разкарам, преди да е излязло Борето и започнах отново внимателно да обикалям и  изучавам сградата: номер 1 - киното, номер 3 и 5 – канцелариите, после входа без номер с проклетата жена... Успях да открия и някакъв залостен вход, който беше склад или нещо подобно, но нямаше и следа от номер 12. През главната улица, чието име нямаше нищо общо с адреса, който търсех, имаше сгради - те бяха с четни номера, но от 40 нагоре. Вече за трети път обикалях проклетата сграда, когато ме споходи мисълта, че може би в града има още някакво кино, което да носи това странно име  –,,Кукувишки”.

           На една скамейка в близката градинка седеше една младолика баба със своята малка внучка. Тя напразно се опитваше да натъпче една захаросана кифличка в устата ù, като я баламосваше с някакви птиченца, които уж щели да я изядат, ако тя не ги изпревари. Детето обаче хич не се впечатляваше от тази ситуация, хълцукайки, насила отхапваше по малко от кифличката, а съдържанието го задържаше в устата си, от което бузките ù се бяха издули до пръсване.

          Приближих се до бабата, поздравих я чинно и я запитах това ли е единственото кино в града. Тя кимна утвърдително и ме загледа подозрител­но. Тогава аз изстрелях към нея и втория си въпрос:

          - Но все пак да сте чували и за друго кино, което да носи името ,,Кукувишки”?

             Бабата, сякаш очаквайки точно такъв въпрос, се развика така, че да я чуят малцината минувачи по главната улица:

             - Как не те е срам, младежо, да се задяваш с възрастните хора! Още няма дванадесет часа и ти вече си пиян! Боже, кой им дава пиене по това време на тия гамени? Махай се и върви да изтрезняваш, иначе ще извикам милиция!

            Като чу думата ,,милиция”, момиченцето се скри зад гърба на баба си, изплю съдържанието от устата си и се провикна към мен с детското си гласче:

            - Махай се, гамен!

            Разбрах, че в този град не обичат хората, които задават въпроси. Но другото нещо, което разбрах в този момент, беше и това, че няма никакъв №12 и никакво кино ,,Кукувишки”, и никога не ги е имало! Тази проста истина така ме зашемети, че светът около мен се завъртя и аз се отпуснах на една скамейка. –,,Измамен, измамен, измамен!” – пулсираше в главата ми. Тази дума несъзнателно я повтарях десетки пъти, като напразно се мъчех да вникна в съдържанието ù. Когато светът около мен започна да придобива реалните си очертания, започнах да разсъждавам, припомняйки си всичко, което се беше случило между мен и Л. преди месец. Спомних си и думите на Зина за габровците за това,  как все ще се намери кой да им сложи шапка един ден. Дали този ден беше днешният и аз ли бях тази изкупителна жертва в чудесния октомврийски ден, напразно се мъчех да разбера в потока от объркани мисли.

           Дотътрих се до автогарата, купих си билет за обратния автобус – до тръгването му имаше цели три часа – и отново се върнах несъзнателно в центъра на градчето. Обикалях огрените от есенното слънце улици с някаква смътна, последна надежда, че ще срещна Л. Тъй като по това време домашните телефони бяха рядкост, разчитах само на адреса, която тя ми беше дала. Започнах да си фантазирам, че с Лиза са се пошегували с мен и сега тайно ме наблюдават от някой ъгъл, че всеки момент ще чуя отново познатия ми глас – ,,Ела! Откога те чакам” – че отново ще вдъхна аромата на косите ù, че отново ще усетя тръпнещото ù от скрити желания тяло... Уви! Във въздуха се долавяше само острият метален звук на резачките на дърва от дворовете на троянчани и миризмата на печени чушки и патладжани, с които те си приготвяха зимнината.

            Още от тогава за дълго намразих Троян и неговите жители. След една година отбивах войнишката си служба в съседния град Ловеч и макар че в нашата рота имаше доста момчета от троянския край, никога не споделих с тях моята злополучна любов, защото се срамувах, че могат да ми се присмеят на моята младежка наивност.

             От този нещастен ден изминаха много години. Този град за мен престана да съществува и кракът ми никога повече не стъпи там или в неговите забележителни околности, докато един ден...

             Един ден бях в командировка в едно крайморско градче Н., където се провеждаше традиционна  годишна научна конференция. След задължител­ния в такива случаи скромен банкет се отправих към военния хотел, където бяха настанени част от участниците в конференцията. Случих се в една стая с един колега от Русе, който като ме видя, че влизам в стаята, веднага извади бутилка ракия от багажа си, заклейми организаторите на банкета, че са спестили от пиенето – ,,но ние ще си вземем своето, макар и при хотелски условия”. Аз извадих мезе – сушени чирози, които бях купил през деня като спомен от черноморската фауна, напълнихме чашите, чукнахме се и се унесохме в сладки приказки. Полунощ вече минаваше, почти бяхме преполовили бутилката, когато колегата сподели, че той живее и работи в Русе, там е учил, там се е запознал с бъдещата си съпруга, но иначе е от Троян  – ,,И ракията е от там!” – похвали се той.

              Тъй като  изпитият алкохол беше доста, а разговорът беше за жени, аз съвсем непринудено му разказах за моето влюбване в Л., за нощите покрай Златна Панега, за това как накрая тя ме прати на кино, само че от шест до пет, и то на кукуво лято, затова колко са коварни жените и че от тях всичко може да се очаква  и   т.н.  и   т.н.

              Той ме погледна втренчено, замълча за малко и като отпи глътка ракия, ми каза:

             - Знаеш ли, не те е излъгало момичето... и на никакво кино не те пратило! Това кино ти сам  си го измислил! ,,Кино” е малкото име на първия партизанин в троянския край – Кино Кукувишки. Улицата с неговото име и до ден днешен си стои и носи неговото име, но момичето Л. сигурно отдавна, отдавна е отлетяло от бащиното гнездо с № 12 А.

            Стоях онемял и дълго не можах да повярвам на думите му. Той ме погледна съжалително и сякаш за да подсили ефекта от думите си, назида­телно продължи:

            - Непознаването на историята, както и непознаването на законите на страната от нейните поданици, не ги оневинява и  това винаги може  да им изиграе лоша шега. При теб това вече е минало и ти остават само спомените, за да ги разказваш на деца, внуци и приятели. Хайде -  тури му пепел! Наздраве!

              Както казах, тази среща щеше да се случи след много, много години... 

              Сега раздрънканият автобус ме отнасяше не само към гарата на Червен Бряг, но и към нови, непознати, тайнствени и радостни светове. Изведнъж голите баири, сред които се виеше пътят и реката, изчезнаха и през запотените стъкла на автобуса видях изгряващото слънце в равнината. То беше огромно, кървавочервено, показало се в цял ръст над линията на хоризонта. Израсъл сред гънките на Габровския балкан, за първи път виждах раждането на деня в неговите първи минути. ,,Боже, колко хубав е бил светът!” – възкликнах аз.

              А денят едва сега започваше...