Тя стоеше загледана в пространството, стоеше загледана в неговия образ. Той беше там, сред сивите облаци, сред влажната и лепкава мъгла. Като светъл лъч раздираше тая лишена от цвят реалност. Той ú се усмихваше нежно, а тя на свой ред правеше безумни опити да стане, да се затича към него и да потъне в обятията му. Но всичко бе напразно и тя оставаше прикована за своя черен трон. Не, този път нямаше да го остави да си отиде. Щеше да го задържи, щеше да намери начин да го достигне и нито безжизнените ú крака, нито болката, която ú костваше всеки опит да се изправи, щяха да спрат порива ú. Тя се насили отново, повдигна се на ръце и се изтласка напред. За миг си помисли, че ще полети към него, че ще се озове в обятията му. Но ударът в студената влажна земя я изкара от това ú опиянение. Цялото ú тяло се сгърчи от болка, очите ú се замъгиха от сълзи. Тя погледна към дланите си. Бяха изранени, кървяха. Повдигна се на лакти и обърна поглед към краката си. Сега те бяха два мъртви израстъка, две ...