Тази вечер Еверест си легна по-рано от обичайното. Чувстваше се страшно изтощен напоследък. Психозата около коронавируса, а и в личен план нещата му, които никак не вървяха, го доведоха до своеобразен физиологичен нокдаун. На дивана остана да лежи престарелият му сетер. Приличаше на Айнщайн в муцунката, а може би и в очичките. Затова все му повтаряше:

Е е равно на ем це квадрат.

А онзи леко излайваше сякаш искаше да му каже. На мен ли ще подсказваш - нали  аз я измислих тази формула. Колко му е - сетер и формула. Включил нощната лампа, засърфира из нета с помощта на овехтелия лаптоп. Обичаше да го прави в полулегнало положение преди да заспи...Премигна с очи и Я! - надпис на някакъв сайт изплува на екрана - Стълкновения. Стълкновяваха се разни писачи. Надникна тук и там да види какво коментират толкова. Нищо - само нескончаеми коментарни влакчета. Нещо не го теглеше към тези несмислия. Някакви добре заоблени в кръста дамички все хленчеха, че не ги е огряло по интимна линия.

Докога бе аланколу? Нима няма нищо по-смислено в този живот  от любовните ви извержения?

Риторичният въпрос отскочи като тенисна топка от стената, провокирайки го за бекхенд. Колко много дупки има на този свят, олеле майчице...! Дупки на гевреци, на грънци, на пръстени от втръснали до смърт бракове...червееви дупки, черни дупки...и едни други, от които излизаха на бял свят розови бебета. Толкова много дупки, че дори алгебричната топология не можеше да ги класифицира със своите фундаментални групи. Чувстваше се като мравка на Мьобиус върху бутилката на Клайн - вечно и безсмислено скитащ. Вече повече от година негов изкукал приятел с името Калчев го призоваваше да спрат безумието в ЦЕРН. Щели да се нароят черни дупчици, а после да настъпи верижна реакция и хоп - чао галактика, чао човечета, дето си играете на богове. Чао дори зелени човечета!

- Ще ти платя пътните да отидем до Русия. Имам връзка с Медведев - агитираше го Калчев. - Ще му обясним ситуацията и той ще ни вкара при Путин. А после организираме среща на големите - Путин и Тръмп...и сбогом ЦЕРН!

Добре си разсъждаваше той и пари щеше да намери, само дето не предвиждаше сценария на онези с белите престилки, които те въдворяват там, откъдето излизане няма. А иначе Еверест му признаваше някаква логика. Онези от ЦЕРН си играеха на сляпа баба с неизвестното. Можеха да пратят цялата вселена в нищото. Не в нещото наречено нищо, а в баш нищото. Калчев твърдеше, че то съществувало и с него се описвало всичко. Поетът Александър Геров също го беше съзрял в някакво свое кошмарно видение:

Аз видях абсолютното нищо;
бе по-страшно от смърт в скотобойна;
бе брутално, безпринципно, хищно -
бе разумно и хладно спокойно.

Замисли се Еверест. Абе тези кълбовидни форми и разните там гравитации не са ли само за защита срещу нищото, че току виж без тях просто ще му кацнем. И той си представи нищото като огромна озонова дупка, а около нея на стража застанали черни дупки. Не пущат да паднеш в нея. Засмукват те като прахосмукачки. И все си мислеше, как тъй нещата съществуват. Веднъж сподели с Калчев, че е направил голямо откритие - операторът за реалност. Искаш го, не искаш го, той е в теб и твори реалност. Без него съществуването щеше да е на кукуво лято. То това добре, ама да можем да си го нагласяме и на други вълни - тогава кеф ти колкото искаш реалности, а ти като едно делфинче се гмуркаш из тях. Пък, като ти текне, вземеш та го изключиш, както се отвърта бушон...и хоп - чао вселена!

- Та, за нищото ми беше думата - сепна го в спомена Калчев. - Ами много просто, Еверест, изключваме си оператора за реалност и готово - в нищото сме. Въпросът е можем ли после да го включим обратно. Това е като да прокараш през силен шум сигнал. Никой не е успял досега - заключи Калчев. Само един луд ми твърдеше, че намерил хиперусилвател и е решил този проблем. И като каза това - очите на Калчев светнаха със странен блясък. С думата луд все едно беше казал - аз не съм такъв. Еверест щеше да му повярва, но подозрително дълго продължилият блясък го държеше нащрек. Накрая се катурна на едната си страна и заспа, забравяйки лаптопа включен. Събуди го алармата. Трябваше да става за работа. Отиде до тоалетната, после влезе в банята и започна да се бръсне, а след това хвърли коронния си хладен душ. Всичко вървеше като по мед и масло. Навлече панталоните и метна върху ризата тъмносиния си пуловер. После отключи вратата, за да излезе. Но когато натисна дръжката тя отказа да се отвори. Реши, че заяжда и я заблъска с все сила, но уви - беше напълно блокирала. Живееше на партера и реши да изскочи през прозореца. Но и той отказа да се отвори. По-лошото беше друго. Навън не се виждаше нищо. Все едно не беше прозорец, а стена. Стресна се. Реши, че всичко това е само сън и още не се е събудил. Но погледна към сетера. Той се въргаляше по пода с безумно изражение. Не, не беше сън. За миг си спомни крилатата мисъл на покойния си преподавател Алипи Матеев, когато една дама го помолила да затвори вратата, а той й отговорил:

Г-жо, врата не се затваря - стая се затваря чрез врата!

Изведнъж Еверест бе осенен от безумно прозрение: Стая се отваря чрез врата!

Но за да отвориш нещо, трябва да има нещо, в което да го отвориш. А ако си в нищото не можеш да отвориш стаята чрез врата. Затова вратата бе блокирала. Неговият апатамент се бе отзовал в нищото. Видя дяволитата усмивка на Калчев в представата си и как той му прошепва оглушително:

Успял си да изключиш оператора си за реалност! Най-после си успял - поздравявам те!

Сега знаеше със сигурност само едно - днес нямаше да отиде на работа!