Sep 23, 2008, 11:07 PM

Сред Тълпата 

  Prose » Narratives
1603 0 2
12 мин reading
Творбата е написана от двама автора - lost_in_emptiness и TheAlchemist. Своеобразна колаборация, която представя една и съща история от две гледни точки. Надявам се да Ви хареса!                                    


                                       Сред Тълпата  1 - lost_in_emptiness


Отново беше сама, сама сред тълпата от студени хора. Погледът й се плъзгаше бавно от лице на лице с надеждата да улови нечия усмивка там някъде сред тълпата, но уви, всеки бързаше за някъде и никой не обръщаше внимание на бедното момиче... А то се чувстваше толкова самотно, имаше нужда някой да го прегърне, да го утеши и да му каже, че всичко ще бъде наред. Но на хората не им беше до неговите проблеми, те просто подминаваха момичето, вглъбени в собствените си грижи и тревоги...
 Момичето намери един самотен ъгъл в една запустяла уличка, седна на студения паваж и тихичко заплака. И без това никой нямаше да види и чуе.Тя вече не искаше да крие мъката и съзлите си, може би точно заради това тя вече не носеше онази дълга коса, която прикриваше капките болка. Дълго бе преглъщало тази болката и тъгата, опитваше се да ги крие от хората, да се прави на силно, а те вярваха, че наистина бе силно и го нараняваха, мислейки, че то може да понесе всичко... Докато в един момент момичето не издържа и нещо в него сякаш се пречупи. Сега то седеше само на студения паваж и тихичко плачеше, без да му пука дали някой щеше да го види или чуе. Просто искаше да изплаче всичката болка, която беше натрупало в себе си, а и вече не вярваше, че някой ще забележи мъката му и ще го утеши, макар и само с прегръдка...
 Внезапно чу стъпки и се заслуша... Някой приближаваше... след малко видя нечий силует в тъмната уличка... Беше високо и красиво момче, или поне на него така му се стори в този момент... Момчето и напомняше на близък човек, с който тя така обичаше да обикаля по тези малки улички далеч от тълпата. Той беше дочул хлипанията на момичето и бе решил да провери какво му се е случило. Но когато го видя, дори забрави да го разпитва, усети, че по-важно беше първо да го прегърне и просто да му даде малко от топлинката си. Момичето се сгуши в прегръдките на момчето. Никога преди не се бе чувствало толкова спокойно и закриляно. И двамата стояха прегърнати и безмълвни на студения паваж... нямаше нужда да говорят, беше им хубаво и двамата знаеха какво чувства другият. Момичето беше толкова изтощено, че стоплено от нежната и същевременно силна прегръдка, скоро се унесе в сладък сън...
 Когато се събуди, беше отново само, облегнато на твърдата стена. Нямаше и следа от момчето и то помисли, че всичко е било просто сън, докато на другия ден не зърна лицето му сред същата онази тълпа от студени хора. Неговото лице грееше, но до него сега беше друго момиче... Двамата вървяха прегърнати, а усмивките им издаваха колко щастливи бяха заедно. Те дори не забелязаха бедното момиче, а то примирено сведе глава и се изгуби сред тълпата... отново беше само, по-само от всякога...


                                                Сред Тълпата 2 - TheAlchemist

  Същият този вехт площад, същите тези малки пейки и същите шумни гълъби, накацали над надвисяващите се дървета. След толкова много години отсъствие нищо не се беше променило. Единственото свежо нещо беше миризмата на мокър асфалт, който все още не беше успял да изсъхне от сутрешния Майски дъжд. Даже и тълпата от разнообразни хора беше по-същия начин безразлично съща. 
  По нищо не приличаща на летаргично излгеждащия град, хаотично разпиляна на посоки и задачи тълпата бързаше да погълне всеки, дори и открояващ се от нея човек. Хора всякакви, бедни в джоба и богати в душата и обратното – всичката тази шарена съвкупност не изглеждаше различно от едно сиво петно.
Радвайки се, макар и само привидно, момчето се стараеше да различи някой в този гъмжащ със неутрални тонове рояк. Той би трябвало да е щастлив – та нали се беше завърнал в този град, в който все още в някой парк се люлееше неговото детство. Но май това приятно чувство на безгрижие си играеше на криеница с него. Осъзнавайки, че ще му е трудно да го намери сам – той се взираше в тълпата и търсише това познато лице, което би му припомнило онази люлка, онзи парк и липата със тайния надпис. 
  Напразно. Напразно и отчайващо. Всеки човек продължаваше да се държи така познато чуждо и непонятно-неприветливо. Изведнъж момчето почувства студено, въпреки слабо греещото слънце. Май беше от тълпата. Тълпата гасеше всяка усмивка и искрица топлина.
  Отказвайки се да разпознае който и да е, той сведе очи и се замисли за срещата, която му предстои. Срещата, заради която той се бе завърнал отново в този град. За единствения човек, който все още можеше да го зарадва.
  Изведнъж момчето трепна. Не разбра какво го беше накарало да се спре и озадачаващо се опитваше да намери причината. Не му се наложи да я търси дълго. Това беше късче топлина. Гаснеща топлина, но все пак ясно доловима. Той започна да се оглежда за нейния източник, но всичко, което можеше да види, е познатата тълпа, в която единствено той беше статичното звено.
  Топлината започна бавно да се изгубва, защото студът отново започваше да го обръща. Той започна разтревожено да върви в противоположната пътека. Топлината, тя се завърна, щом той видя някъде недалече къса кестенява коса на младо момиче, което беше с гръб към него. Той искаше да я настигне и за момент му се стори, че ще успее. Но топлината изчезна. Изчезна така внезапно и непредвидливо, както се беше появила. Момчето не знаеше какво да прави – къде да намери топлината. Първосигнално хващайки посока, той закрачи още по-бързо, с надеждата да я застигне. Той се отклони от площада и се озова в гъста мрежа от малки пусти улички. Колко странно, че само на няколко метра от главната артерия на града, от тази река от хора, нямаше абсолютно никой. Те бяха безлюдно пусти и по нищо не подсказваха, че някой ги използва. Някъде из между тях се беше скрила тази непозната топлина. Топлината, която накара момчето да се отклони и да я последва, беше безнадежно изгубена. Той продължи да се лута известно време с мисълта, че ще успее да я открие, но без никаква идея какво да прави с нея след това.
  Решавайки да се откаже, той забеляза нещо познато. Само на две пресечки от мястото, на което той стоеше, беше неговото дърво, което толкова усърдно пазеше една негова тайна. Забравил за причината, по която се беше озовал там, той реши да го види. 
  Старата липа се намираше в едно малко паркче, скрито между три големи сгради. Големината му не показваше по никакъв начин, че то може да приюти толкова много спомени. Липата стоеше в неговия край. Разцъфнала и мокра, тя беше като нежна девойка, която бе излязла от езеро.
  Момчето се приближи до дървото и опря ръка на него, както би опрял ръка на рамото на стар приятел. Липата и момчето се погледнаха и се познаха веднага - изведнъж позабравени спомени изплуваха и като че ли липата заговори, припомняйки му преживени, приятни моменти. Даже и миризмата на онзи ванилов сладолед сякаш можеше още да се долови във свежия майски въздух. Той се зарадва, че топлината го бе отвела ненадейно до това негово любимо място. Момчето приклекна и огледа долната част на ствола на дървото, в което имаше малка хралупа. Момчето проведе с пръсти по вътрешната част на харлупата и веднага откри, което търсеше и погледна към това място. Във вътрешната част на хралупата, незабележимо беше издълбан надпис, който можеше да се види само от много малък ъгъл. Макар че надписът беше поостарял заедно с дървото, във съзнанието на момчето изплува спомена за деня, в който той го беше направил.

  Същият този град, същият този площад, пейки и същите тези гълъби. Но всичко е някак си по наивен начин безгрижно и весело. Същата тази устремлена тъпла от бързащи хора, чийто хаотичен ред така нагло беше нарушаван от няколко бягащи хлапета, които играеха някаква глупава игра. Техният вик и смях разтревожи тълпата в първия момент, но веднага след това усмивки плъзнаха заразително от лице на лице  и може би за миг тълпата се успокои и спря да изглежда като такава. Всеки можеше да бъде вече разпознат по уникалната усмивка, грееща с топлина и щастие.
  Едното от хлапетата, тичащо измежду хората, без да си дава сметка за възможните сблъсъци, се натъкна на такъв. Тичащ напред, а гледащ, с изплезен език и лъчезарна усмивка - назад, той се блъсна в малко момиче, което едва не падна. Сблъсъкът не го изненада и той продължи да бяга, когато един глас го спря:

- Защо не гледаш къде бягаш?
Това беше гласът на малкото момиче, в което той толкова безотговорно се беше блъснал. Големите и кафяви очи гледаха обидено, а бузите и се бяха надули недоволно. Дългата и кестенява коса, като резултат от сблъсъка, разрошено прикриваше детското, невинно лице.

- Защо не гледаш къде бягаш ? – повтори тя, неочакваща отговор.

- Аз... а... извинявай. Не исках. – най-накрая успя да отвърне момчето.

Момчето не можеше да разбере какво го задържа още на това място, затова се обърна и продължи да бяга.

- Почакай! - спря го същият този глас.

- Добре де – казах, че съжалявам – отвърна отегчено момчето.

- Не, не е това, забрави. Няма нищо. Исках да те питам нещо.

- Какво – каза със същото това отегчение момчето.

- Тук наблизо има един парк, само че не мога да го намеря. Не съм от тук.

- Не знам, тук има много паркове. Не знам кой търсиш – отговори бързо момчето, радостно слагайки край на този неочакван разговор, който тъй нагло беше нарушил неговата игра.
  
- Един малък парк, със голяма липа в края, знаеш ли го? – с надежда попита момичето.

- Да, знам го, тръгваш по онази уличка и ще го намериш в някоя от пресечките.

- Нали ти казах, че не съм от тук, моля те, помогни ми да го намеря, живея недалеч от него и... се изгубих.

- Е как така не си от тук и живееш тук? – каза момчето, вече забравил за желанието си да продължи да играе.

- Ами, ние с родителите ми тъкмо се преместихме да живеем тук, и все още не съм наясно с града.

- Добре, добре, ще те заведа - решително отвърна момчето, повлиян от чувство за отговорност и идеята, че той може да бъде полезен.

  Запътвайки се мълчейки към парка, момчето се чудеше как да започне разговор, когато момичето го изпревари, питайки го за неговото име. След малко разговорът прерасна в приятелски тон и само след няколко минути всеки беше разбрал всичко, което искаше да знае за другия. 
  Паркът никак не беше далеч. Когато го стигнаха, момчето срамежливо се сбогува и беше готов да се връща към тълпата и суетата на големия площад, когато момичето го попита:

- Искаш ли да ядем сладолед, аз черпя - посочвайки му близко намиращата се сладкарница.

- Искам! – каза, радвайки се на милото предложение момчето.

- Какъв обичаш?Аз ям ванилов! – каза момичето.

- И аз. Обожавам го! – отвърна със широка усмивка момчето.

  Момичето извади няколко монети от джобчето си и след малко те вече седяха на пейката под липата, доволно ближейки ароматния ванилов сладолед, който капеше по земята, разтапян от необичайно топлото майско слънце. 

  Минаха месеци и години, а те все ходиха под тяхната стара липа, на тяхната малка пейка, за да ближат този ароматен ванилов сладолед. До момента, в който момчето порасна и трябваше да напусне града. Раздялата им сякаш накара целият този град да угасне, или поне така се струваше на момичето. Топлината на майското слънце вече не можеше да огрее нейното сърце, не можеше да я накара да се усмихне така щастливо, чувствайки се толкова сигурна, че някой я обича и може да я стопли по онзи нежен и приятен начин. Мрачният и самотен студ я караше да броди из града, обречена да бъде сама в търсене на топлината.

  Момчето се изправи и се огледа с последната надежда да намери топлината, която търсеше, но единствената топлина в момента беше в неговите спомени. Той се прости със липата и реши да се върне към площада. Старото дърво се сбогува с него мълчаливо, а листата и зашумяха тъжно.

  Вървейки обратно към площада, момчето чу тих стон. Беше някъде съвсем наблизо. Оглеждайки се, той видя младото момиче със късата кестенява коса, която седеше на една от малките улички. Тихите и сълзи капеха върху студения паваж, върху който тя седеше и издаваха едва доловим звук на мъка.

  Въпреки късата и коса, момчето веднага разпозна момичето със ваниловия сладолед. Тя просто седеше на паважа и плачеше. Топлината и беше изгаснала като малка свещичка вяра и щастие, издухана от студения вятър на тъгата. Той веданага поиска да седне до нея и да я прегърне нежно, както някога, а тя да го погледне в очите и да разбере без думи, че всичко ще бъде наред, че той е до нея и че никога няма да я остави.

  За съжаление, това не беше така. Той не можеше да преживее друга, поредна раздяла с нея, а и не искаше да и го причини. Вече беше твърде късно. Съдбата си бе пожелала напук на тяхната обич те да не бъдат вече заедно. Но може би и съдбата сама не знаеше какво иска. Може би просто, изумена от тяхната любов, искаше да им покаже, чрез раздялата, силата и красотата на техните чувства. Може би това беше изпитание за тяхното, до този момент, непостижимо бъдеще.

  Телефонът на момчето извъня:

- Здравей. Извинявай, след десет минути ще бъда там. – Момчето си спомни за срещата, която бе причината той да се завърне в града и се запъти към площада.

  Там го чакаше младо симпатично момиче, със руси къдрици и нежна усмивка. Това беше сестра му. Те не се бяха виждали със години, погълнати от собствените си забързани животи, точно както хора, погълнати от тълпата. Радвайки се на дългоочакваната среща, те се прегърнаха и се запътиха към посоката, в която се намираше някогашния им дом.

- Защо закъсня ? – попита го сестра му.

  Първо, бивайки натъжен от видяното, момчето все пак отвърна с усмивка:

- Видях някой. Някой, на който ще покажа какво пише във хралупата под липата.

  Лек топъл майкси вятър повя клноите на липата. Те отново зашумяха, само че този път по-весело със нотки на надежда и щастие. Старата липата се зарадва, че скоро, най-накрая ще може да сподели така грижовно пазената си тайна. Хралупата, в която бяха издълбани думите...

«Лора, винаги ще те обичам!» 


© Момчето отАндалусия All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??