Излизам и затварям входната врата след себе си. Оглеждам се и нищо не виждам, сивота, примигам - студът щипе очите ми. Поемам въздух... той раздира дробовете ми... и ...потеглям. На къде отивам ли? Ще разбереш... Дали се усмихвам? Не... нямам сили за това...Светът тепърва се събужда и всичко е толкова унило, малки хора се стичат около мен, забързани да не закъснеят за работа... сякаш времето е спряло. Духва вятър и косата ми се разлита във всички посоки, лицето ми се вледенява, а от очите ми потичат сълзи. Избърсвам ги с ръкава на якето си и продължавам напред. Разминавам се само с тъжни, замислени лица, силуети загубили безгрижието и веселието си, поробени от монотонното, изпълнено с проблеми ежедневие. Най- сетне.. стигнах до спирката... Същите хора, същото място, същото настроение и все пак днес е различно. Ти никога не идваш тук по това време... Защо точно днес реши да го направиш? Защо трябва да те виждам?!? Ето те .. идваш.. Не , не ме поглеждай, подмини ме, сякаш не си ме видял. ...