Той седеше сам на пейка, загледан в езерото. Изглеждаше изгубен…
Тя се доближи бавно и приседна на разстояние от него. Погледна го, а на лицето й се изписа болка.
Той я погледна през рамо и отново завъртя глава напред към езерото.
Тишината разказваше историята им.
Спомните се носеха във въздуха.
Бяха минали години…

- Явно, вече си омъжена.
- Да.
- Чух, че имаш нова любовница!
- Така ли?
- Като мен ли е?
- Не.
- Еврейка?!
- Наполовина...
- Бивша пациентка?
- Да.
- Учи за психоаналитик?
- Да.
- Но не е като мен!!!?
- Кара ме да си мисля за теб...
- Как успяваш да излъжеш себе си по този начин?
- Не знам. – Последва дълга пауза, която разкъсваше душите им на две.
- Любовта ми към теб беше най-важното нещо в живота ми. За добро или лошо, ме накара да разбера кой съм всъщност – Завъртя очи към нея, а погледът му се спря върху издутия й корем.
- Трябваше да бъде мое!
- Да!
- Понякога трябва да направиш нещо непростимо, за да можеш да продължиш да живееш…

Сълзи капеха от очите й. Тя седеше във вече пътуващата, към съпруга й, кола, а дишането й беше тежко. Сякаш се задушаваше. Беше грешка да го посети. Щеше да й отнеме доста дълго време, за да възстанови отново баланса в себе си! Винаги отнемаше време... Месеци, да не кажем години.
А той… стоеше безмълвен на плетен бамбуков стол с мека възглавничка в двора си. Беше спокоен. Сякаш контролираше емоциите си за пореден път. Стоеше загледан в отдалечаваща се кола. Лицето му не излъчваше нищо.

Разпадаха се на части.
Истинската любов идва веднъж в живота и променя целия ти свят.
И връщане на зад няма.
Не се лекува.
Остава за цял живот…