Тежестта беше просто непосилна. „С какъв акъл ги поръчват тези неща?!“, запита се той гневно, докато крепеше товара между краката си, спускайки се в тесния мръсен тунел. Напредваше полека-лека, не виждаше почти нищо, освен луната над главата си, която сякаш се присмиваше оттам, откъдето бе дошъл, на неговите усилия. Той продължи внимателно надолу, стараейки се да не изхлузи краката или гърба си от ронещите се стени - към неизвестността, която се криеше в мрака по пътя на гравитацията. Бавно, много бавно. Докато мускулите не го заболяха дотолкова, че да му се прииска да падне, само и само да се отърве от мъките. Докато не се почувства толкова ОМЪРСЕН от стените на тази помийна яма, че не може да се понася. Докато луната не се скри от погледа му, неговата „светлина в края на тунела“. Докато... докато не стигна до дъното. Опипа всичко наоколо си, но изход нямаше. Ритна стената срещу себе си с яден крясък, изпсува и закатери обратно нагоре, влачейки с мъка чувала. „Тия от Кремиковци се еба ...