Срив, срив в системата.
Всяка част отказваше да работи.
Бяха останали само автоматични движения и думи, и ако нещо се променяше от зададения график, което се случва постоянно, аз изпадах в паника, опитвах се да удържа положението, но ми беше трудно и може би говорех несвързани думи. Не знам, не можех да се чуя, всъщност на моменти слуха ми съвсем го няма, той е някъде в мислите ми.
- Какво ти има? Въпрос, към мен.
- Нищо, отговарям аз, и продължавам натам, без да обръщам внимание, за да не разпитват.
От време навреме включвах, и сякаш всичко си беше като преди, докато някоя от черните мисли не се върнеше в главата ми.
Тогава наново! Срив. Очите ми застават в едно положение, сякаш загледани в дадена точка, но нищо невиждащи, а в тях се чете!
Is no life.
А когато позвъни, аз вдигам, опитвам да говоря, да се държа нормално, но не винаги се получава. Не знам какво да кажа, трудно асимилирам въпроса, системата изключва и на дисплея изписва край на разговора, сигнал свободно, оставам така дъ ...