От години трудно го надвива сънят. Иван излезе на двора и по навик погледна към Станкини. У тях още свети, а пред портата видя колата на сина им. Буен е той, в селото шушукат, че май и в затвора е лежал, но сега се е кротнал. Може и булчето му да е с него, отдавна не е идвало. Като го доведе след сватбата, хората ахнаха, а някой каза това, което всички си мислеха: че открай време най-хубавите жени на селото са все от тази къща. И като се разшета онова ми ти момиче! Сякаш Станка се е върнала – нейната фигура има, но е русо и синеоко. Петър Черното, свекърът, и той разцъфна. Почна и в кръчмата да ходи, а сума ти време не беше стъпвал там. Пак си пиеше с другите мъже ракийката и все се хвалеше с момчето си...

Иван си спомни Станка такава, каквато я видя за първи път. Бащите им бяха приятели. Неговият често идваше тук, понякога и той го придружаваше. Тримата обикаляха шубраците за диви прасета, ловяха огромни мустакати сомове в Тунджа. Нейният беше и змияр – хващаше отровните гадинки из Кадърика и Памуклука и ги носеше в града. Беше научил и дъщеря си. Рано останала без майка, тя се въртеше все покрай него. Тънковато рижаво хлапе с ожулени колене, Станка все стряскаше баткото гражданин: вадеше от пазвата си я смоче, я жаба, я някое уплашено гущерче, зелено като очите й...

Вечер сядаха около масата, често се отбиваха и съседите и по някое време баща й казваше: “Хайде, мойто момиче, изпей ни твоята!”  И тя подхващаше с чистия си глас тежката странджанска песен:

Иван на Станка думаше:

Станке ле, конак сайбийке,

Станке ле, урумбеглийке!

Петър и синът му нещо се караха, от къщата се носеха викове. Иван се подвоуми дали да не се намеси, но се отказа, защото чу, че изрева колата, изсвириха гумите й на завоя, а после настана мъртвило.

Не можа да забрави как Станка влезе в сърцето му. Беше отслужил, завършваше института. Отиде с баща си у тях, видя я и сякаш някой го удари с камшик през лицето, коленете му омекнаха. Но тя все гледаше Петър Черното – старшина от близката гранична застава. На сватбата им всяко “Горчиво!” като че ли убиваше Иван и той пиеше, пиеше, докато накрая баща му не го натоварил безпаметен в ладата. После Черното го преместиха някъде към Любимец, Иван се ожени и му се родиха две деца, но никога не изпита към жена си чувството, което все го караше да се връща в това село, да купи къщата до Станкини и да остане завинаги, макар вече нея да я няма...

Не се разведе с жена си, но отдавна бяха разделени. Когато Петър го назначиха в комендатурата, семейството на Станка пак заживя в старата къща. Вече имаха и син – едро тъмнооко момче, което не се откъсваше от майка си. Вечер Черното канеше Иван у тях и след като пийнеха, почваше като Станкиния баща: “Изпей ни, моето момиче, твоята!” Гласът й се лееше, думите се забиваха като ножове в Ивановата душа и му идваше да изкрещи, че това е и неговата песен:

Станало девет години,

откак съм тръгнал с беглика,

с беглика, с бегликчани.

Все у вас, Станке, дохождам,

все на конака кундисвам,

все ти ме, Станке, посрещаш...

Почти не мигна тази нощ – прииждаха спомените, мира не му даваха. Рано-рано излезе на двора и видя Петър, но не в  работни дрехи, а спретнат като за града.

- Накъде, наборе? Момчето ти май снощи беше тука – подхвърли Иван.

- Беше, но се сдърпахме и хукна посред нощ. Доста пи, а уж се беше отказал. Отивам да видя да не е станала някоя беля – не си вдига телефона...

- Ами снахата? Не беше ли с него? Що не й звъннеш?

- Не беше. Пък и не искам да я плаша. Заради нея се скарахме, Иване. Знаеш я какво момиче е, но отдавна не си я виждал. Залиня горката – моят я изсуши. Когато си отиде майка му, се беше опиянчил, сега пак е почнал. Тормози си жената, защото била ялова. Колко му наливах в главата да не я оставя, да си осиновят дете, ама той ми вика, че чуждо копеле не искал. Вече си бил намерил друга, тя щяла да му роди.

- Ами поне да беше останал да преспи, че да изтрезнее...

- Не остана, защото му казах истината.

- Коя истина?

- Че не е наш, наборе. Взет е. Заради това се преместихме в Любимец – да не научат хората тука и да не приказват. Ама вече няма защо да крия, пък и ти и Станка се познавате от малки... Не можеше тя да има деца, знаех го още преди сватбата... Съсипа я тая женска болест и тя сама сложи край на мъките си. Да не се бях хващал с овчарлък след пенсионирането! Ако онази нощ не бях на къшлата, можеше и да поживее още...

Черното изтри с ръкав очите си, махна и тръгна. Иван запали цигара и пое невиждащ в обратна посока.

През онази нощ не се стърпя. Знаеше, че Петър го няма, а момчето им ще си дойде от града чак в неделя. Промъкна се като крадец до къщата – валеше сняг и до сутринта все щеше да затрупа следите. Дотогава комшията нямаше да се върне – овцете се агнеха и той и ортакът му не можеха да се доверят само на циганчето, което работеше при тях. Иван надникна през прозореца. Станка тъкмо беше излязла от банята, косата й рукна мокра и огнена. Свали хавлията, а тялото й -  бяло и стройно като на момиче. Желанието го задуши, някой крещеше в съзнанието му да разбие вратата, пък каквото ще да става... И тогава тя захлупи лицето си с шепи и се разтърси от плач. Сгърчи се на пода, полюляваше се като в транс. Пронизаха го уплаха и жалост, обля го непосилен срам и Иван се прибра вкъщи...

Да беше влязъл у тях тогава, да беше влязъл! Да й беше признал това, което толкова години таеше, веднъж поне да беше негова! Кой знае? Можеше и да не нагълта онези хапчета...

Запъти се към Соповия баир. Днес времето е ясно и може да види Одрин - тя обичаше да го гледа. От години той обикаля храстите и камънаците, където Станка е ловила змии и изподрасквала колене. И все се надява поне да чуе гласа й, който пее мъката на сърцето му:

С очи не съм те погледнал,

с уста не съм ти продумал

защо си толкоз хубава...