Новоросийск е приятен, но доста елементарен като град. Улици, къщи, хора – ако си в Ростов или Симферопол, все тая е. Просто град…

Е, да де – има паметници, има интересни здания, паркове, даже цяла историческа местност. Каквито има и по другите градове. При това по-интересни.

А местността е прословутата Малая земля. Както са наричали десетки, да не кажа стотици места по време на войната. Голямата земя е около Москва, а малаята – всичко, което съветската армия държи на временната вражеска територия.

Обаче – на новоросийкага Малая земля веднъж е бил полковник Брежнев. И то баш, когато маршал Жуков го потърсил, та да се посъветва…

Сериозно – мястото е обливано с кръв. Десант, плацдарм, вкопчени в земята войници и моряци, умиращи в името на родината си.

Но… Паметниците!

Много ме дразнят гигантските паметници. Хайде, да речем – могилите при Ватерло и Лайпциг приемам. Част от пейзажа са отдавна. Както, впрочем, гигантската фигура на Родината-Майка на Мамаев курган. Вписва се в проснатата степ, логичен завършек на хълма е, знак за историята.

Но на Малая земля са изляни стотици кубици бетон, които смазват възприятието. Както, да речем, ония грозни гиганти в Брест. Или новият паметник – видях го на видео, нямам лично усещане, край Ржев.

Да, отдалеч може да са внушителни и въздействащи. Но на място… Губи се човешкото в историята и възприемането й.

Лично мнение, де – не го налагам никому. Особено на руснаците. Имат си светоусещане, паметниците го отразяват, хората или ги приемат, или подминават.

А в Ялта подобни гигантски паметници не видях. Малък, красив град. Е, плаж нямат. Или поне в наш смисъл. Камъни, лежанки – това е. Де го мекият, пеещ пясък, който сме получили дар от природата...

Тук да спомена, че в Сочи камъните са бая по-едри. И другаде е така – например, в Монако има пясък, но е доста по-едър от нашия. Но там това не е най-важното и примамващото…

В Ялта бях с конкретна цел. Електронни игри. Помните ли – Заекът пуска яйца, Вълкът ги лови с кошница. Или Заекът пуска пеперуди, Вълкът ги лови с мрежа…

Да, обаче в детския магазин нямаше. То пък какво имаше – дървени играчки, които всяко правосъдие би приело като опасни оръжия.

Огледах се отвън. Имах опит. И го видях. Седи си на оградата, заметнал антерийка /по нашенски, там – ватник/, държи играта и се забавлява.

Приближих се. Питам – продава ли я? Огледа ме, съгласи се. И на въпроса – колко, отсече: пет рубли. А в магазина игри нямаше, но етикетите стояха. И пишеше ясно: 2,50 рубли.

Бързи преговори. Две игри, десет рубли, но с батерийките и проба тук, на място.

Честен мошеник беше – съгласи се. И ми даде качествена стока. Бая години синовете си играха с тях. Че и аз – правехме рекордни постижения. Докато палците вкоченясваха…

Та – платих, прибрах, кимнахме си. Далаверата взаимно полезна, участниците доволни, милиция нямаше…

На обяд все още си играех с едната. Загледаха се спътниците ми, нападнаха ме – отде? Обикаляли, търсели, питали на нашенски руски /“Ти иди, я доду“/. Ама…

Обясних им, като натвърдих – поне три пъти!: не ходете на тълпа, една да отиде, да купи, после друга… Щото – има милиция, незаконно е…

„Да, да…“ – и побързаха да изчезнат.

Ами станало, както предположих в реалистичния си песимизъм. Видели търговеца и цялото ято големи бели птици го връхлетяло – всяка бързала да вземе за потомството си ценната електронна играчка.

Оня, разбира се, изчезнал…

Та, като се върнаха, взеха да ми предлагат по 2,50 за игра??? Обяснявам им елементарното – купил съм ги за синовете, защо да им ги давам?

Ама на жена да обясняваш колко е 2 по 2…

Та до края носех игрите в чантата. За всеки случай. Береженного Бог бережеть…

А Крим е прекрасен. И крайбрежието, и планината, и вътрешността. Какви дворци… Колко история – от времето на Потьомкин и Екатерина, през Ялтенската конференция, та до винарските изби. И съдържанието им…

Но това си е там, всеки може да отиде и сам да го види.

И сега може…