Видях го на спирката на Университета...беше прегърбен, с дълга бяла брада. Носеше дрипи. Подпираше се с бастунче, затрудняваше се с ходенето на тази преклонна възраст. И ето че дойде тролеят. Качих се. Старецът беше в същата посока като мен. Една жена видя, че той иска да се качи и му подаде ръка.
- Седнете, много ви моля. Грехота е да стоите прав - каза жената на дядото, когато бяха вече в тролея.
- Няма нужда, аз съм наблизо, до автогарата. - отвърна той с отслабналия си, но ясен глас. Тогава си спомних как майка ми едно време ми разказваше, че го е виждала на автогарата да си хваща автобус за родното село с последните пари, които са му останали. И така години наред. Да, мнозина го бяха срещали пред "Александър Невски" в центъра, където подаваше пластмасова чашка с поглед, изпълнен с надежда. Но той не взимаше нищичко за себе си. Живееше крайно бедно, което си личеше отдалеч. Тролеят наближи кръстовището и старецът попита жената до себе си:
- Тук ли беше гарата?
- Гарата е на по-след ...