СТАРИЯТ КАПИТАН

Беше топъл, приятен есенен ден. Дървета и храсти, като че ли се намираха на огромен моден подиум и се надпреварваха да демонстрират новите си, сякаш извезани от вълшебни краски, нови премени. Само вечният вятър видял какво ли не по света, с мълчалива насмешка гледаше тези контета и суетнята около смяната на тоалетите. Той знаеше много добре как ще завърши това шоу, но не искаше да огорчава когото и да било, защото щастливите в момента участници не знаеха, или пък бяха забравили, че само след седмици ще се чудят с какво да прикрият оголелите си клони.

Вятърът беше виждал и чудесни зимни картини, когато подобни дървета и храсти бяха още по-красиви, но това едва ли някога щеше да се случи в този малък морски град, където даже и да паднеше някакъв рехав сняг, той не се задържаше  и само допълнително разкалваше и без това неугледните тесни улички.

Беше неделя и хората масово бяха излезли навън да подишат чист морски въздух и да се насладят на последните топли слънчеви лъчи, които при нехарактерното за този град безветрие, бяха още по-приятни. Сергиите по пазара бяха отрупани с какви ли не плодове и продавачите се надпреварваха да хвалят стоката си. Навсякъде цареше весело оживление, смях и закачки, а децата сякаш бяха пощурели.

Част от крайморските заведения и капанчета отново бяха отворени. За пръв път, откакто туристите напуснаха града, почти всички маси бяха заети. Келнерите като невестулки сновяха между тях, изпълнявайки бързо поръчките на клиентите и с изискани поклони благодаряха за щедрите бакшиши.

На една от масичките на открито, в заведение, разположено почти на морския бряг, седеше мъж  с вече силно прошарена коса и брада.

Беше висок, с отлично запазено атлетическо телосложение. Красивото му лице беше прорязано от дълбоки бръчки и белег от рана, която допълваше мъжествения му вид. Големите му и бистри сини очи излъчваха такава топлота, че всеки, който ги погледнеше, трудно отместваше погледа си от тях. Самата му осанка беше толкова впечатляваща, че жените без свян се заглеждаха в него.

Този човек беше известният в целия град стар морски капитан, който десетки години беше кръстосвал надлъж и шир морета и океани, но накрая завинаги бе пуснал котва в родния си град.

Приятелите му от младите и буйни години бяха изчезнали. Едни от тях вече бяха покойници, а другите съдбата ги бе разпиляла къде ли не по света. Независимо че не го познаваха добре, хората от градчето изпитваха към него истинско уважение и някакъв странен респект. Знаеха, че живее сам и че не обича шумните компании, поради което не смееха да му се натрапват.

Но той не беше сам. Неизменни и най-верни другари за него сега бяха станали безбройните спомени, които като бурни вълни непрекъснато нахлуваха в главата му, грабваха мислите му и го отнасяха в миналото. Дори идваха в сънищата му и той отново и отново ги изживяваше.

И сега, седейки на малката масичка, на която имаше чаша с водка, сода  и рибни деликатеси, той  с удоволствие си спомни за едно дълго, но интересно пътуване до Латинска Америка. Взе пълната чаша...

Спокойно и бавно той пиеше водка,

но странната мисъл го сякаш полази.

Затвори очите – видя я във лодка,

попаднала в бурни, пенливи талази.

Отпред на кърмата девойка сърцата,

се вглежда далеч в хоризонта където

сега се е скрила навярно луната

и дето морето, целува небето.

А после със мъка през сълзи извика:

“Ти помниш ли още за нашите срещи?

Сърцето ми вече години те вика,

жадува за твойте целувки горещи.”

И мъката силно загреба с веслата,

платното го върна в годините млади.

Навярно решила се беше съдбата

на показ отново  без свян да извади

чудесния спомен с момичето чудно,

което извика от лодката бяла.

Отвори очите, но дишаше трудно

и мъка тресеше душата му цяла.

За първи път от толкова години, старият морски вълк, преживял какви ли не изпитания, усети, че с него става нещо непонятно. Сърцето му биеше силно, главата му беше пламнала от видението, а мислите му сякаш бяха занижени за бялата лодка с протрито платно и прекрасната девойка в нея.

Чувството от преживения някога ужас го връхлетя със страшна сила и  той отново си спомни до най-малки подробности как...

Девойката, която току-що бе “видял” в лодката, беше единствената му любов. Преди много години загина нелепо пред очите му. Останаха му само незабравимите спомени от времето, когато безумно се обичаха и дълбоко врязаните в паметта му потресаващи подробности от нейната кончина.

Споменът за любимото момиче го обсеби изцяло и вече не обръщаше каквото и да е внимание на това, което ставаше около него.

Погледът му, който се рееше безцелно наоколо, внезапно се спря на една стара,  вече негодна за плуване дървена лодка, изоставена от стопанина си на морския бряг. Веднага забеляза, че кормилото й все още беше на обичайното си място.

Тогава си спомни, как стари моряци

разказват, че имало чудно кормило.

Как в бури, мъгли и дори без маяци

потъващи кораби то е спасило.

“Дали пък това не е вълшебното кормило, за което толкова пъти съм чувал?

Може би точно то ще ме заведе до бялата лодка?”, с горчива насмешка се запита той.

Не беше вярващ, още по-малко можеше да повярва в безбройните и силно украсени измислици на старите моряци.

Въпреки това притвори отново очите  си. Представи си, че е в морето с тази вече негодна лодка, че точно с нея и с помощта на нейното “вълшебно” кормило и весла, издялани от изпепеляващата всичко по пътя си мъка, ще може да стигне до видението.

За негова най-голяма изненада, то отново се появи, но...

Кормилото старо и много изгнило

не ставаше вече за нищо и само

безпомощно скърцаше тихо, унило,

опряно в негодното дървено рамо.

И лодката бяла, за нова разлъка,

понесе в морето девойчето мило.

Останаха само веслата от мъка

И старото, вече ненужно кормило.

Мисълта, че тя отново ще изчезне, просто го задушаваше. Ужасен, старият капитан отвори очи. И тогава изведнъж му се стори, че не само е достигнал бялата лодка, от която девойката радостно му маха с ръце, но и че...

Все още беше в състояние да разбере, че това, което “вижда”, е плод единствено на екстремното състояние, в което беше изпаднал, но въпреки това, нещо в него категорично отказваше да приеме,  че всичко е само един измамен миг.

Лицето му  се озари с онази отдавна забравена щастлива усмивка, с която някога бе посрещал любимото момиче.

Поиска да отпие от чашата, но треперещата му от вълнение ръка я изпусна и тя се разби в базалтовите плочки на ситни блестящи парченца. И тогава...

С ръката си силно притисна сърцето,

А устните тихо си нещо мълвяха.

Очите се взираха дълго в морето,

Но после... завинаги кротко замряха.

Бялата лодка с двамата влюбени изчезна “зад” хоризонта.

... остана само безсмъртната любов, отразена в щастливата усмивка, застинала завинаги върху лицето на стария капитан...