Старшината 2
Multi-part work « to contents
2.
От този ден Крас се промени. Стана мълчалив и замислен. Пропи се. Обичаше да ни пита :
–Как е, пише ли момичето, пише ли?
Ако имаш писмо, широка усмивка огряваше лицето му, ако гледаш празно, дори не питаше – слагаше ръка на рамото и казваше някак разсеяно тъжно:
–Еееех… и ти по моя път – и отминаваше.
След случая с онова момиче той започна да ме отбягва. Не го закачах, разбирах, че му е криво, а и не знаех какво се е случило.
Но една вечер ме извика да изпушим по цигара и не издържа. Говори дълго, очите му бяха пълни със сълзи, но стискаше зъби и не ги пускаше да се излеят, а аз си мислех, че само една да капне и на душата му ще ѝ стане по-леко.
Разказът на Крас
Виждаш ли, Симо, умно момче си, добре, че когато дойде Мария, точно ти беше дежурен. От две години съм с нея. От Варна сме – тя си е от там, моите родители са от добруджанския край, но когато съм бил малък се преместили във Варна. С Мария имаме много общи спомени, завършихме училище заедно и аз – в казармата. Бях ѝ измислил един прякор, но…това е друга история. Заминах аз войник, а тя пишеше, пишеше, по три-четири писма на ден получавах. Все едни обичливи, предани писма, стопляха ми душата, но внезапно на третия месец получих покана за телефонен разговор от нея. Казвам на старшината, пуска ме, отивам в телефонната централа и чакам. Извикаха ме, отивам в кабинката – Мария. Плаче и нарежда. Била бременна, не разбрала по-рано, било от последната ни вечер, какво да прави ме пита. Притъмня ми пред очите. Как така от вечерта когато се изпращахме – нямали сме никога проблеми, сега изведнъж?! Ядосах се, викнах, така крещях по телефона, че от съседната кабинка ми подвикнаха да намаля децибелите. А тя още по-силно заплака – с глас. Казах ѝ, че това дете не е мое и не ме интересува нито тя, нито копелето ѝ . И затворих телефона. Място не можех да си намеря – край мен новобранците един след друг омърлушени, че момичетата им се изпоженили, а аз – с бебе, не, драга, казах си, не можеш ме излъга да гледам нечие чуждо дете, кой знае къде си скитосвала.
Отивам си след десет месеца във Варна – отпуска. Случайно я срещам на улицата – красива, слабичка, с тия нейни пшеничени коси, меки, топли очи, усмихна ми се когато ме видя. Аз замръзнах – очаквах да ме подмине, все пак не знаех наистина това бебе дали пък не беше мое. Заприказвахме се, а тя – все едно, че нищо не се е случило. Вечерта се срещнахме и така за двайсетте дена отпуска все заедно бяхме. Мария не говори за бебе, аз не говоря, тя мила, сладка, последната вечер ми казва:
–Аз ще те чакам, Крас! И ще ти пиша пак.
Затрептя ми сърцето, чак се задъхах. Прегърнах я, нацелувах я и тръгнах бързо. Така изкарах казарма, благодарение на нейните писма – беше по-леко. Върнах се и като започна една любов – свят да ти се извие! Тя без мен не може, аз пък съвсем не мога, водих я у нас, представих я на родителите за моя годеница. Когато разбрах, че ме изпращат старшина в Сладун ми се стъжни живота. Как да ѝ кажа, как да затворя тази нейна хубост в ония диви краища. Мънках, мълчах, една вечер изплюх камъчето и усетих, че краката ми се подкосиха, очаквам да викне и да ме отреже, а тя кротичко ме прегърна и каза:
–Аз ще дойда с теб!
Отдъхнах си. Много се обичахме, Симо, дано и ти някога изпиташ такава любов. И така заминахме двамата – в селото намерих една стаичка в къщата на самотна баба, настанихме се и така заживяхме. Две години. Тя започна работа в Кметството като секретарка, чакаше ме всяка вечер, но аз рядко се връщах. Идваше да ми носи тук на заставата баница и кюфтета.
Една вечер ме посрещна с особен блясък в очите. Гушкам си я аз, радвам ѝ се, но когато чух: „Бременна съм, Крас!” всичко застина в мен. Как така – пак някакво бебе ще ни скърши любовта. Мълчах и се започна една – цяла нощ се разправяхме, Тя плачеше и ме молеше, били сме вече годеници, знаел съм, че си е при мен и детето е мое, за първото разбирала защо не съм го искал, но ето , доказала, че ми е вярна, но аз бях непреклонен – „Рано е още, не съм готов за дете “ – така ѝ казах. Сутринта излязох сърдит, не я целунах, като чужда ми беше. Да ме пита човек къде ми е бил акъла тогава. Не се прибрах в селото две седмици – тя дойде на заставата – нататък ти вече знаеш какво стана. Ей това исках да знаеш, братле и запомни от мен – когато птиченцето кацне на рамото ти много, много не му мисли, грабвай любовта, не се дърпай като мен, че така ще си останеш самотен и празен…
( следва продължение )
© Нина Стоянова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Странна мъжка логика...
-
Много добър разказ! Чакам следващата част!
-
Благодаря на всички - Кети, Харпун, Пепи, не, не съм била войничка
Много обичам да слушам спомените на мъжа ми за казармата, за границата и ... -
Чудесен разказ!
Поздравления! -
Много ми хареса,чакам с нетърпение нататък.Ти да не си била войничка?Поздрав Нина.
-
С нетърпение чакам следващата част! Много смислен и стойностен разказ, не можеш да се откъснеш от него!
-
Благодаря на всички за добрите думи и хубавото отношение! Историята не е съвсем истинска – някои персонажи са действителни лица, "старшината" е от заставата в с. Сладун и тази застава е реална ( в минало време разбира се), както казва Ranzozar от годините 1972 - 1973, разбира се в течението на времето много неща се променят както всички знаем, но има много мъже, които никога не забравиха годините на границата - не се наемам да определям дали е било добро или не - в никакъв случай! Просто е един исторически факт, в който хиляди безименни младежи бяха изпращани там. Приятно четене!
-
Истинска ли е историята?
Има жени, които сервират бременността си като бухти за закуска. Свенливо-румено и в очакване на бурни овации.
Децата се обсъждат и планират, но това е съвсем, съвсем отделна тема.
Много ме заинтригува този разказ. Едно, че е написан хубаво и второ, заради историите по точно тази граница, голяма част от които съм слушала от 1л ед.ч.
С две думи, хареса ми. -
Потресен съм...
Елховският граничен отряд беше най-големият на южната граница.Състоеше се от шестнадесет застави.Тази до с.Сладун беше първа или втора,( дано не греша !)а тя беше на стика със заставите от Харманлийския отряд. Така беше през 1972/1973 г.
Следя с нарастващ интерес! -
Два пъти една и съща грешка, нерешима ситуация. Женското търпение е безгранично, но тук имам друго предчувствие.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
