Стената на Мълчанието

Денят, подобно на другите й работни дни, не бе лишен от напрежение. Независимо от прецизната подготовка, все пак изкачаха дребни пропуски в организацията, допуснати, макар и незначителни, грешки от страна да доставчици и партньори, неочаквани допълнителни изисквания, дори необосновани капризи на клиентите, които трябваше да се решават „ в крачка”, понякога и с цената на известни компромиси. Но за разлика от минали години, при наличието на натрупания вече опит и знания, сега това не я впечатляваше кой знае колко, още по-малко можеше да я паникьоса. Решаването на голяма част от тези проблеми вече се беше превърнало в рутинна дейност.

Изпитваше истинско удовлетворение когато клиентите им бяха доволни, особено когато програмите им разтоварваха хората от ежедневните им грижи и макар за часове ги правеха щастливи. Тогава и тя с хората от нейният екип бяха по своему щастливи.

Така стана и сега. Всичко приключи перфектно, придружено с искрена благодарност за това, което бяха организирали и реално изпълнили.

Прибра се късно с твърдото намерение веднага след неизменния душ да прегледа пощата си, да се „поразходи” набързо из любимите си сайтове, после да си легне, да вземе поредната книга, да прочете няколко страници и след това... да спи, да спи, да спи.

Всичко вървеше „по програмата”, но когато си легна прочете само една страница, остави книгата на нощното си шкафче и изключи осветлението. Направи го не защото книгата не й харесваше, а защото разбра, че няма да може да „влезе” в действието и то не защото внезапно й се е приспало „до смърт”, а защото мислите й категорично отказваха да се концентрират върху това, което чете.

„Явно съм преуморена и наистина трябва да си „отспя”, каза си наум, но сънят не идваше, дори очите й не искаха да се затворят.

Монологът продължи:

„Какво значи всичко това? Не мога да си концентрирам мислите, не мога да заспя, започвам да чувствам някакво безпокойство сякаш изпадам в безтегловност!”

Внезапно, едва ли не физически, усети, че мислите й я понесоха с някаква неземна скорост, но посоката на движение непрекъснато се менеше. Срещаха, но светкавично отминаваха, близки и далечни спомени, стари и нови мечти, най-разнообразни теми за размисъл. Нямаше никакъв признак не само за спиране, но и намаляване на скоростта.

Беше й се случвало да препуска из спомените си, да се опитва да си представи разни, измислени от нея самата сюжети, да си помечтаe, но тогава с малки изключения, имаше право на избор – отново да преживее някой спомен, независимо че това, поради една или друга причина, обикновено я натъжавеше, да си помечтае, дори да импровизира разговор с някого по интересен за нея въпрос или тема, или поне да поразсъждава по някаква предстояща проява, свързана с работата й.

Но това, което се случваше в момента, не само не й хареса, но определено започна да я тревожи. И понеже беше свикнала да не се оставя покорно да я влачи течението, независимо от вида и силата му, реши, че е крайно време да се намеси:

„Какво става по дяволите! Какво и защо е цялото това бясно препускане? И каква полза от него? В крайна сметка това са моите собствени мисли и е редно те да се съобразяват с това, което аз искам, а не обратното.”, но след това добави:”Поне донякъде... А на мен в момента ми се иска да си поговоря с хора, с които да си споделяме спомени, мисли, мнения, мечти, шеги и закачки, дори рецепти. Хора, които да ме разбират, с които да ми е добре и в хубави и тъжни моменти, да мога даже да си поплача на рамото им без да се срамувам. Не искам да си говоря сама. Само това не!”

Когато „млъкна”, бясното препускане внезапно престана. И точно тогава, макар и само за част от секундата й се стори, че вижда безкрайна, висока и плътна стена. Изтръпна.

„Господи, дали пък това не беше „Стената на мълчанието?”

Не само, че не получи никакъв отговор, но тишината стана още по-тягостна, едва ли не задушаваща. А тя от малка не понасяше безмълвието. Разбираше много добре, че нито е видяла, нито някъде съществува реална „Стена на мълчанието”, но въпреки това продължаваше да й е чоглаво и притеснено. Навярно за кураж, отново започна да говори на себе си:

„Добре де, през хилядолетното си съществуване хората са построили какви ли не неща, включително и най- разнообразни стени – на сгради, огради, безброй крепостни стени, „Стената на Плача”, „Великата китайска стена”, „Берлинската стена”, „Израелската стена”, видеостени и какви ли не още стени, но явно никой не се е сетил да построи „Стената на Мълчанието”.

Това разсъждение успя да я поуспокои, дори реши да се пошегува:

„Ха, ето възможност и аз да патентовам нещо „Велико”., дори се опита да се усмихне.

Но мислите й, вече строени като за парад, изтриха тази усмивка, преди още да се появи.

„Наистина няма реална „Стена на Мълчанието”, но има термин със същото заглавие, за който в никакъв случай не може да се каже, че е лишен от смисъл. Той няма нищо общо с известните изрази „Мълчанието е злато”, „Понякога мълчанието казва повече от думите” и други подобни. Тук става въпрос за имагинерната, но много страшна „Стена на Мълчанието”, която нито се изменя, нито износва, нито старее. Понякога е възможно до такава степен да почне да влияе на психиката ти, че придобиваш чувството, че нещо те отделя от реалния свят, че като че ли всичко е изключено, не можеш да влезеш в контакт с никого и с нищо. Ако не издържиш на това натоварване, могат да се получат опасни остатъчни деформации в психиката ти... ”

Пулсът й отново се ускори, започна да диша задъхано като човек, на който не му достига въздух, а главата й направо се нажежи от обхваналото я напрежение. Преди да изпадне в паника си спомни, че някъде беше прочела как в такива случаи трябва да се диша бавно и възможно най-дълбоко. Макар и донякъде, това й помогна да излезе от внезапно връхлетялото я вълнение.

Тогава почувства неудържимо желание да си поговори с някого. Но с кого? Вече беше много късно и не можеше да си позволи да звъни на някого без да е сигурна, че още не си е легнал.

Стана, включи компютъра и влезе в „Откровения”, сайтът, който от години за нея беше истински отдушник. Но поради късния час имаше само няколко потребители, чиито имена не й говореха нищо. Имаше и учудващо голям брой анонимни посетители, но... така или иначе - нито един член от „тайфата”, в чиято среда тя се чувстваше в собствени води. Беше наясно, че в момента вероятността да се намери така необходимото й в момента приятелско рамо е нулева.

Изключи компютъра и отново си легна. Затвори очи, но не „видя” „Стената на Мълчанието”. Но и не беше необходимо. Вече беше разбрала, че макар и невидима, тази стена е застанала с цялата си мощ пред нея – твърда и непроницаема и всеки опит, не само за искрен диалог, но и обикновен разговор с нея, беше обречен на пълен провал. Тревожното чувство за безтегловност я обзе отново. Опита се да запали лампата на нощното шкафче, но треперещата от вълнение ръка я бутна на пода и парчетата от строшения стъклен глобус и крушата се разлетяха по пода. Разбираше, че става нещо колкото странно и непознато, толкова и страшно и че едва ли ще устои на обземащата я вече паника. Започна да говори бързо и задъхано:

„Трябва да направя нещо. Длъжна съм, поне за себе си, а и за другите, които изпадат в подобни ситуации. Не винаги мога да бъда с някого, с когото ми е приятно и без притеснение да споделям всичко, но не искам даже за миг да оставам сама – поне не в мислите си. Това ще ме съсипе.”, след това млъкна и... се разрида.

И тогава внезапно и съвсем неочаквано си спомни, че беше прочела в някакъв разказ, как, дори и при вледеняващо ужасяващи случаи, главният герой успяваше не само да не изпадне в паника и да запази хладнокръвието си, но и да оцелее в името на нещо или някого, като мобилизира и обедини в едно, воля, вяра, знание, възможности, смисъл, желания.

Остана изумена, че точно преди обземащата я паника да я отдели от реалния свят, успя да възстанови този разказ в най- дребни детайли. И колкото по-дълбоко навлизаше в действието, толкова ставаше по-сигурна в себе си. Дори когато стигна до момента, в който той слага ръка под главата си преди да заспи, тя направи същото. Това беше последното, което запомни от тази нощ, защото след него заспа дълбоко, без да сънува каквото и да било.

Когато се събуди и погледна часовника, не повярва на очите си – беше десет часа. Добре, че беше почивния й ден. Беше бодра и уверена както в себе си, така и в истинските си приятели, за които беше сигурна, че винаги и плътно ще бъдат с нея, независимо от физическите разстояния между тях. От страшното състояние, в което бе изпаднала през нощта, не бе останало и следа.

Докато с удоволствие си проготвяше прекрасна закуска започна да пее песента L’ete indien”, на любимия си певец Joe Dassin:

Tu sais

Je n'ai jamais ete aussi heureux que ce matin la

Nous marchions sur une plage

Un peu comme celle-ci

C'etait I'automne

Un automne ou il faisait beau

Une saison qui n'existe que dans le Nord de I'Amerique

La-bas on I'apelle „I'ete Indien”

Mais c'etait tout simplement le notre

Avec ta robe longue

Tu ressemblais a une aquarelle de Marie Laurence . . .

Et je me souviens

Je me souviens tres bien de ce que je t'ai dit ce matin la

ll y a un an

ll y a un siecle

ll y a une eternite...

Но не спря дотук... Изпя я цялата - дори повтори последния куплет.

Чувстваше се не само спокойна и бодра, но и някак необикновено щастлива. Дори и споменът за „Стената на мълчанието” не успя да помрачи прекрасното й настроение. Целия свят сякаш отново беше в...кристално небесно синьо...също както тогава, когато....