6 min reading
Погледнах го и изведнъж милион звезди избухнаха пред очите ми. Падат, стават и пак се връщат на небето. Очите му бяха сини, но не грозните и така характерни за мъжкото съсловие воднисто-синкави на цвят, като разтечено блато, а хубаво синьо, почти тюркоазено… и чакай. Не са ли лещи?
Така е, така е, лъжата винаги предшества истината. Бягаш по пясъка, търсиш морски дарове. И под дарове имам предвид всичко, което морето някога може да ти даде - било то красив омар, който да сготвиш за вечеря, сам, в празната си стая, или пък счупена мидена черупка. Та, кой, всъщност, определя цената на нещата? Ако аз казвам, че е ценно, значи е такова. Ти ме слушай, не бъди просто поредният безпаметен идиот, загубил се във времето. Защото времето има тази склонност, така неумолима понякога, да кара хората да се вглъбяват във себе си. И като потънат хубаво, като затънат директно в кашата, която сами са си надробили, чак тогава вече почват да пищят да помощ.
И пищят ли, пищят, не че особено им пука дали няко ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up